Читаем Играта на ангела полностью

Спомням си, че една вечер седях в кафенето на Операта в компанията на една учителка по музика на име Алисия; тя, както подозирах, се мъчеше с моя помощ да забрави някого, когото не можеше да си избие от главата. Точно се канех да я целуна, когато зърнах лицето на Кристина зад витрината. Щом излязох на улицата, тя вече се бе изгубила сред навалицата на Ла Рамбла. Две седмици по-късно Видал настоятелно ме покани на премиерата на „Мадам Бътерфлай“ в „Лисео“. Фамилията Видал притежаваше ложа на първия балкон и дон Педро обичаше да ходи всяка седмица на представление през целия оперен сезон. Когато се срещнах с него във фоайето, установих, че е довел и Кристина. Тя ме поздрави с ледена усмивка и повече не отправи към мен ни дума, ни поглед, додето на Видал не му хрумна — насред второ действие — да слезе в съседния клуб „Сиркуло“ да поздрави един от братовчедите си. Останахме насаме в ложата, без друга защита освен Пучини и стотиците лица в сумрака на операта. Издържах десет минути, преди да се обърна и да я погледна в очите.

— Да не съм ви обидил с нещо? — попитах.

— Не.

— Не може ли тогава да се преструваме, че сме приятели, поне в случаи като този?

— Не искам да бъда ваша приятелка, Давид.

— И защо не?

— Защото и вие не искате да бъдете мой приятел.

Имаше право, не исках да й бъда просто приятел.

— Наистина ли мислите, че проституирам с таланта си?

— Няма значение какво мисля аз. Важното е какво мислите вие.

Постоях още пет минути, след което станах и си тръгнах, без да обеля дума. Когато стигнах до голямото стълбище на „Лисео“, вече си бях обещал, че никога повече няма да й отправя мисъл, поглед или мила дума.

На следващия ден я видях пред катедралата. Исках да избегна срещата с нея, но тя ми махна с ръка и ми се усмихна. Спрях се и я загледах как се приближава към мен.

— Няма ли да ме поканите на закуска?

— Обикалям улиците да си търся клиенти и ще се освободя чак след час-два.

— Тогава нека аз да ви поканя. Каква такса взимате, за да придружите една дама за цял час?

Последвах я неохотно до една сладкарница на улица „Петричол“. Поръчахме си горещо какао и седнахме един срещу друг, да видим кой ще си отвори устата пръв. Поне тоя път спечелих аз.

— Вчера не исках да ви засегна, Давид. Не зная какво ви е наговорил дон Педро, но никога не съм изричала такова нещо.

— Може би само си го мислите, затова дон Педро ми го каза.

— Изобщо не знаете какво мисля — решително отсече тя. — Нито пък той знае.

Свих рамене.

— Е, добре.

— Казах нещо съвсем различно. Казах, че според мен не правите това, което чувствате отвътре.

Усмихнах се и кимнах. Едничкото, което чувствах в тоя миг, бе желанието да я целуна. Кристина отвърна предизвикателно на погледа ми. Не отдръпна лицето си, когато протегнах ръка и помилвах устните й, плъзгайки пръсти по брадичката и шията й.

— Не така — рече накрая.

Когато келнерът донесе двете вдигащи па̀ра чаши, тя вече си бе отишла. Месеци наред не чух нищо за нея.



Един ден в края на септември, когато тъкмо завършвах поредната част от „Градът на прокълнатите“, реших да си отпусна свободна вечер. Предчувствах, че се задава един от онези мъчителни пристъпи на гадене и главоболие, което пронизваше мозъка ми като с огнени шила. Изгълтах шепа хапчета кодеин и се проснах в леглото на тъмно, чакайки да преминат студената пот и треперенето на ръцете. Бях почнал да се унасям в сън, когато чух, че някой звъни на вратата. Завлякох се до вестибюла и отворих. Видал, издокаран в един от своите безупречни костюми от италианска коприна, тъкмо палеше цигара под един сноп от лъчи, който сякаш самият Вермеер бе нарисувал специално за него.

— Жив ли си, или говоря с привидение? — попита той.

— Не ми казвайте, че сте дошли дотук чак от Вила Елиус, само за да ми кажете това.

— Не. Дойдох, защото от месеци не знам нищичко за теб и взех да се тревожа. Защо не си прокараш телефон в тоя мавзолей като всички нормални хора?

— Не обичам телефоните. Обичам да виждам лицата на хората, когато разговарят с мен, а и те да ме виждат.

— Не знам дали в твоя случай това е добра идея. Напоследък да си се поглеждал в огледалото?

— Вие сте по тая част, дон Педро.

— В моргата има хора, които изглеждат по-свежи от теб. Хайде, обличай се.

— Защо?

— Защото аз казвам така. Отиваме на разходка.

Видал не прие никакви откази и възражения. Замъкна ме до колата, която чакаше на Пасео дел Борн, и даде знак на Мануел да потегли.

— Къде отиваме? — попитах.

— Изненада.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вдребезги
Вдребезги

Первая часть дилогии «Вдребезги» Макса Фалька.От матери Майклу досталось мятежное ирландское сердце, от отца – немецкая педантичность. Ему всего двадцать, и у него есть мечта: вырваться из своей нищей жизни, чтобы стать каскадером. Но пока он вынужден работать в отцовской автомастерской, чтобы накопить денег.Случайное знакомство с Джеймсом позволяет Майклу наяву увидеть тот мир, в который он стремится, – мир роскоши и богатства. Джеймс обладает всем тем, чего лишен Майкл: он красив, богат, эрудирован, учится в престижном колледже.Начав знакомство с драки из-за девушки, они становятся приятелями. Общение перерастает в дружбу.Но дорога к мечте непредсказуема: смогут ли они избежать катастрофы?«Остро, как стекло. Натянуто, как струна. Эмоциональная история о безумной любви, которую вы не сможете забыть никогда!» – Полина, @polinaplutakhina

Максим Фальк

Современная русская и зарубежная проза
Дом учителя
Дом учителя

Мирно и спокойно текла жизнь сестер Синельниковых, гостеприимных и приветливых хозяек районного Дома учителя, расположенного на окраине небольшого городка где-то на границе Московской и Смоленской областей. Но вот грянула война, подошла осень 1941 года. Враг рвется к столице нашей Родины — Москве, и городок становится местом ожесточенных осенне-зимних боев 1941–1942 годов.Герои книги — солдаты и командиры Красной Армии, учителя и школьники, партизаны — люди разных возрастов и профессий, сплотившиеся в едином патриотическом порыве. Большое место в романе занимает тема братства трудящихся разных стран в борьбе за будущее человечества.

Наталья Владимировна Нестерова , Георгий Сергеевич Берёзко , Георгий Сергеевич Березко , Наталья Нестерова

Проза / Проза о войне / Советская классическая проза / Современная русская и зарубежная проза / Военная проза / Легкая проза
Книга Балтиморов
Книга Балтиморов

После «Правды о деле Гарри Квеберта», выдержавшей тираж в несколько миллионов и принесшей автору Гран-при Французской академии и Гонкуровскую премию лицеистов, новый роман тридцатилетнего швейцарца Жоэля Диккера сразу занял верхние строчки в рейтингах продаж. В «Книге Балтиморов» Диккер вновь выводит на сцену героя своего нашумевшего бестселлера — молодого писателя Маркуса Гольдмана. В этой семейной саге с почти детективным сюжетом Маркус расследует тайны близких ему людей. С детства его восхищала богатая и успешная ветвь семейства Гольдманов из Балтимора. Сам он принадлежал к более скромным Гольдманам из Монклера, но подростком каждый год проводил каникулы в доме своего дяди, знаменитого балтиморского адвоката, вместе с двумя кузенами и девушкой, в которую все три мальчика были без памяти влюблены. Будущее виделось им в розовом свете, однако завязка страшной драмы была заложена в их историю с самого начала.

Жоэль Диккер

Детективы / Триллер / Современная русская и зарубежная проза / Прочие Детективы