Читаем Границата полностью

Бяхме като играчки... Но пришълците се съсредоточени във войната помежду си.

Скоро след пристигането на мъглявите електрическите мрежи по света започнаха да

гаснат. Електростанциите излизаха от строя. Предполагам, че комуникационните

сателити са били разрушени. Трябва да са го сторили мъглявите - сигурно за да

замлъкне бърборенето ни. Или е било поредната демонстрация на сила.

Итън допи мизерната си чашка с вода и тя не утоли жаждата му, но беше

доволен, че е получил поне толкова. Опитваше се да възприеме всичко накуп, а то не

беше никак малко. Дейв тихомълком допуши цигарата си и после се обади:

- Говорих с човек, който слушал последните радиопредавания - взря се в

горящото връхче на фаса си и го духна, за да излязат искри от него. - Говорели учени

и някакви военни. Разправяли версиите си за случващото се. Че тези две

цивилизации, каквито и да са, воюват по този начин... от веки веков. И може би се

бият за Земята, а може би не, понеже...

..тук е границата - каза Итън, който се чу да изрича тези думи от разстояние.

Дейв и Джей Ди не казаха нищо, но и двамата се втренчиха с възобновен интерес.

- Границата - повтори Итън. - Помежду им. Техните светове или техните вселени,

или измерения, или откъдето ще да идват. Земята е на границата и това е причината

за битките тук... - почти стреснат, той осъзна, че не се съмнява ни най-малко във

версията си. Казваше истината. - Те ще продължат да се сражават, докато едната раса

надвие над другата. Което може и никога да не стане, понеже... - момчето усети как в

гърдите му се надига внезапна паника, имаше чувството, че се зарейва извън тялото

си и навлиза в непознати води. Отне му известно време да вкара въздух в натъртените

си дробове и да се успокои. - Те са вкопчени... - помъчи се да подбере правилната

дума. - Във военна надпревара.

Мълчанието се проточи, а двамата мъже се взираха в хлапето, нарекло се на

името на гимназия.

Джей Ди заговори първи с пресеклив и пълен с опасения глас.

- Я сега... ни кажи... каква причина имаш да вярваш във всичко това, след като не

можеш да си спомниш нищо друго? Да си го чул от някого? От родителите си

например?

- Не. - Итън седеше разгорещен и запотен и се чувстваше неудобно в собственото

си тяло. Костите го наболяваха като болни зъби. - Не знам кой ми го е казал.

Просто... - той срещна озадачения поглед на доктора, чиито сини очи блестяха с

почти трескава настоятелност. - Просто знам, че това е истината. Ние сме на

границата помежду им и на тях не им трябва Земята сама по себе си Става дума

просто за линия в космоса.

Дейв и Джей Ди се спогледаха и Итън прочете неизказания им въпрос: „Вярваш

ли на ушите си?“.

- Наистина съм уморен - призна момчето. - Дали може да полегна някъде?

Потрябваха няколко секунди, докато магията на казаното от него се развали.

Дейв си прочисти гърлото и отвърна:

- Ами да. Има предостатъчно празни апартаменти... - не спомена, че повечето са

били обитавани от хора, с времето изчерпили надеждата си и самоубили се накрая. В

гробището зад тропик сграда бяха посадени дузини боядисани в бяло дървени

кръстове. Цели семейства бяха решили да се отърват от живота си и кой би могъл да

ги обвинява? Сред оцелелите в „Пантър Ридж“ имаше двама свещеници - мъж

презвитерианец и жена методистка – и те и досега изнасяха проповеди и правеха

всичко по силите си, но понякога гласът на Христос не можеше да надвика

далечните експлозии и писъците на нощните нападатели.

За които, прецени Дейв, Итън нямаше нужда да научава точни сега. Те не идваха

всяка нощ, но ако дойдеха тази... момчето набързо щеше да ги опознае.

- Хайде, ела - Дейв стисна угарката от цигарата между зъбите и се изправи. - Нека

те настаним. Ще ти намеря и кофа с пясък, за да поизтъркаш поне част от калта...

Водата представляваше твърде голяма ценност, за да се хаби за миене. Той все

още нямаше намерение да разказва на Итън подробности за тварите, които бяха

убили - изтребили може би пасваше повече на случая - в Стаята за проверки, и за

онова, което изгориха там наскоро, на пръв поглед с човешки вид, но в

действителност същински демон.

Дейв никога не се разделяше с узито си в кобура. Вдигна го от масата и го надяна

и заедно с Джей Ди и момчето излязоха от столовата да намерят апартамент без

петна от човешка кръв навсякъде по стените, по пода или по мебелите.

ЧЕТИРИ

Итън.

Момчето се събуди.

Струваше му се, че някой го е повикал - по името, което беше избрал за себе си,

за да си създаде някаква самоличност. Бяха го извикали не високо, а тихичко.

Достатъчно, та да остане да лежи в леглото на отреденото му жилище с отворени очи,

заслушано в мрака.

В апартамент 246 не беше съвсем тъмно. Мъждукаха слабо два фенера на свещи.