Читаем Границата полностью

- Сто и двадесет според последното преброяване. Бройката се променя от време

на време.

Погледът на Итън подскочи към жълтия тефтер на бюрото. Вгледа се в

записаните там числа - задраскани и нанесени наново с нервна ръка.

- Това не са хора - поясни Оливия, забелязала интереса му. -Това са наличностите

ни. Тук сме от близо две години. Запасите ни свършват.

- Храната и водата? - уточни Итън.

- Консервираната храна и бутилираната вода - запасите ни и от двете са

прекалено малки. Това е и причината да започнем да ядем конете, а на дъждовната

вода нямаме вяра. Та така стоят нещата - завърши Оливия.

„Лоша работа“, помисли си Итън. В дълбините на очите й виждаше какъв край се

очертава. Тя сякаш прочете мислите му и отново погледна към Дейв:

- Вземи го и иди да го нахраниш. Итън, ще се видим по-късно. Става ли?

Той кимна и Дейв и Роджър го изведоха от стаята и затвориха вратата.

Джон Дъглас остана вътре, Кати Мейсън се върна на мястото си, а Гари Рууса

хвърли един поглед към клипборда си и жълтия тефтер с всичките нанесени в него

гибелни числа. Оливия седна, но си знаеше, че има причина докторът да се забави,

така че попита:

- Какво има?

- Интересен младеж - уточни Джей Ди.

- Не ми се ще и да мисля какво трябва да е преживял. Но и други са минали през

същото. Прибрахме и други оцелели преди няколко дни, нали?

- Така е. Трудно е да се опазиш там, навън, но не е невъзможно - докторът се

намръщи. - Просто... ще ми се да разполагах със свястно лабораторно оборудване. Да

имаше някакъв начин наистина да подложа Итън на сериозен преглед.

- Защо? - Оливия стисна зъби и преглътна притеснено. - Понеже смяташ, че

може да не е съвсем...

- Мисля - прекъсна я Джей Ди, - че е човек и че е чист. Но също така смятам - и

нека това си остане в тази стая, моля - че е преживял някои контузии, които... е, не

знам как тъй е в състояние да ходи с всичките синини, които са скрити под дрехите

му.

И поне по моето скромно мнение несъмнено би следвало да има тежки

вътрешни контузии. Смятам, че го е помела силна взривна вълна. Просто... цялата

тази работа е много странна, нали разбираш, дето е толкова...

- Жив? - довърши вместо него Оливия.

- И това също - призна Джей Ди. - Гледано отвън, явно има масивна контузия на

гръдния кош. Това само по себе си стига да …. - той сви рамене. - Но няма как да дам

твърдо заключение, понеже не мога да прегледам младежа, както си трябва.

- Тогава направи каквото ти е по силите - посъветва го Оли-мин. без да

отклонява очи. - Наблюдавай го. Ако се окаже, че е някакъв друг вид форма на

живот... достатъчно добра да премине физиологичния разтвор... тогава е по-добре да

го узнаем бързичко. Така че следи внимателно, чу ли?

- Чух - Джей Ди тръгна към вратата.

- Дръж си пистолета зареден - напомни му Оливия, докато насочваше

вниманието си към сметките за намаляващите запаси и идеите как да разпределят

порциона, които й бяха предложили Кейти и Гари - и двамата счетоводители в

предишния свят.

- Непременно - отвърна тежко Джей Ди и излезе от стаята под лепкавите

слънчеви лъчи.

ТРИ

Дейв и Джей Ди гледаха как момчето хапва малка купичка яхния с конско месо

на маса в стаята, която служеше за столова. Храненията като цяло бяха планирани

така, че да не претоварват тримата готвачи, които правеха всичко по силите си с

наличните продукти. Налагаше се храната да се готви отвън, на открит огън, след

това да се внася вътре. Зад двойните ключалки на вратите на склада консервираните

храни намаляваха, а бутилираната вода практически се беше изчерпила.

Следобедната светлина се процеждаше през два укрепени с тиксо прозореца. По

масите бяха разпръснати няколко маслени лампи и фенери на свещи. Помещението

имаше унил вид, но на едната стена някой беше написал с яркочервена боя Ще

оцелеем! и боята беше намацана с такава яростна - или трескава - решителност, че

чак се беше разтекла на червени струйки до настлания с линолеум под.

Момчето лапаше, все едно не е виждало храна. Бяха му дали хартиена чашка с

три глътки вода и му бяха казали, че това е цялата му дажба, така че си я

разпределяше внимателно. Конската яхния обаче бързо свърши.

- Поеми си дълбоко въздух - посъветва го Джон Дъглас.

Итън спря облизването на купичката, за да стори заръчаното от доктора.

- Болят ли те дробовете?

- Малко са схванати. И ме наболява ето тук - отвърна момчето и докосна средата

на гърдите си. След което отново се зае да обира всяко парченце месо, което пръстите

и езикът му можеха да открият.

- И вратът те наболява, предполагам.

- Мъничко.

- Изненадан съм, че не те боли повече - докторът потри брадичка.

За разлика от повечето мъже, той се опитваше да се бръсне колкото се може по-

често и използваше дезодорант. И като младеж бе подхождал придирчиво към вида