Читаем Границата полностью

и навиците си, и после -като възрастен в предходния свят. Сега му беше по-трудно, а

и нямаше обяснение защо му е да се придържа към колкото се може повече от

старите си навици, но той беше човек на реда и порядките и това запазваше връзката

му с онази личност, която бе представлявал навремето. Най-вероятно освен това

опазваше здравия му разум и желанието за живот.

- След подобни травми - предположи - бих се усъмнил, че ще си способен да

ходиш, а не да тичаш. Но пък ти наистина си съвсем млад. На петнайсет, бих

предположил. И все пак... - докторът замлъкна, неспособен да стигне до никакво

заключение по случая, не и без сериозни лабораторни изследвания, и този факт го

притесняваше особено много. Макар да беше убеден, че момчето е човек. Почти

сигурен. Физиологичният разтвор определено не му подпали кръвта и не го принуди

да се обърне на бодливо чудовище или на виещ паякоподобен кошмар, както се беше

случвало при предишните тестове на затваряни в стаята тъй наречени „човеци“.

- И все пак - изръмжа Дейв, който всъщност не възнамеряваше да се тросва -

историята ти е... да речем... преебана.

В предишния си живот беше работил като зидар, също и като бияч в бар с кънтри

музика тук, във Форт Колинс, и въобще си беше корав отвсякъде пич, който нямаше

против да се включи във всяко меле, където имаше нужда от физическа сила и

юмруци. Но Дейв Маккейн не си хабеше думите. Имаше мръсотия под ноктите,

косата му беше мръсна, в бръчките по лицето му се беше събрала чернилка и

приемаше задълженията си в крепостта - това последно убежище - много, много

сериозно.

- Ако си нямаш спомени, откъде знаеш за горгоните и мъглявите? Защо и това не

ти се е изтрило от ума?

Итън отпи от чашката с водата. Посрещна погледа на Дейв.

- Предполагам, че нямам спомени за повечето неща, но това. .. знам, че те се

бият.

- Значи знаеш и как е започнало всичко? Помниш го? Онзи ден?

Итън се съсредоточи. Не напипа никакви спомени. Отпи отново от водата и с

език подръпна заседнала между зъбите му нишка конско месо.

- Не, не си го спомням.

- Трети април преди две години? - уточни Дейв.

Скръсти ръце върху масата, завладян от спомена как заедно с жена си и двамата

си синове се моли на кухненска маса, съвсем подобна на тази тук, в малката къщичка

на няколко мили от комплекса и на цял свят разстояние. Няколко месеца след като

се настаниха тук Дейв излезе рано една заран, яхна сивия си кон Пилигрим -

предизвикваше съдбата и сигурно си просеше самоубийството. Пришълците не се

сражаваха особено дълго на едно и също място, но нямаше как да се определи кога

ще се върнат. Бойните полета се местеха и конфликтът така и си оставаше

неразрешен. Поне доколкото Дейв знаеше, навсякъде по света беше същото.

С Пилигрим препусна до парцела, който заедно с Черил притежаваха, и постоя

до кратера, където лежаха овъглените останки на къщата. Долу на дъното видя

парчета от същата онази кухненска маса и след това се беше извърнал встрани да

повърне, а после се качи отново на коня, понеже сега дом му беше „Пантър Ридж“, а

Черил и момчетата бяха мъртви. И... един горгонски кораб се задаваше нататък,

цепеше жълтеникавия въздух, което означаваше, че мъглявите също се навъртат

някъде наоколо.

- Трети април - повтори и Джей Ди и се удави в спомени и чувства.

Мислеше си, че е надмогнал тази болка, но явно не беше - все едно му смазаха

сърцето с чук. Болка имаше предостатъчно, за всички. Жената, с която бе прекарал

трийсет и две години, умря тук, в апартамента им, през март. Беше я гледал как

постепенно изтърва юздите на ума си, плаче за мама и татко и трепери като малко

дете, когато извънземните се сражаваха в района и техните взривове разтрисаха

земята. Дебора беше спряла да яде и просто се стопи - жертва на угасналата надежда.

Джей Ди се опита да я храни насила, стори всичко по силите си, но ден след ден тя

прекарваше в леглото, втренчена в петносания таван, и онази част от нея, която

познаваше радостта и свободата, вече си беше отишла. И една вечер, докато седеше

до нея в заревото на маслената лампа и държеше ръката й в сгъстяващия се здрач,

Дебора го беше погледнала с уморените си, просълзени очи и му зададе едничък

въпрос с гласа на дете, което умолява баща си: „В безопасност ли сме?“.

Джей Ди си нямаше идея какво да отговори, така че замълча. Истината беше, че

преди да успее да се обади, чу сиваците да прииждат като вълна, при

приближаването си виеха като адски псета и в стремглавия си напор с тътен се

удряха в стените на „Пантър Ридж“. Отекнаха първите изстрели на пушки и

картечниците затракаха и когато Джей Ди отново погледна към Дебора, тя си беше