Читаем Границата полностью

който отглеждаше поразително, когато човек наистина се замисли. Може би, когато

изгубиш нещо, каза си Дейв, то става много по-ценно. Формите на живот, които щяха

да умрат или да бъдат деформирани пол влиянието на извънземните отрови...

сигурно наброяваха хиляди видове. Така че дори Итън да спре войната - а Дейв не

можеше да си представи, че дори могъщо същество като него е способно на това, - то

какво ли бъдеще очакваше Земята? Та тя беше безкрайна, смазана руина. Светът

никога нямаше да успее да се възстанови.

Осъзна, че Итън е буден и се взира мълчаливо през прозореца. Ако извънземното

четеше мислите му, то не реагира.

„Той също не знае - помисли си Дейв. - Нали така?“

Не получи отговор.

„Може да си адски по-силен от нас и да знаеш тайните на вселената и всякакви

дивотии, от които на нас ни омекват коленната... но и ти не си уверен изцяло, нали?

Просто опипваш в тъмното също като обикновените хора. Като пътуването до

планината дори не знаеш какво има там, понеже в това изпитание за човечеството и

ти си сред изпитваните. Нима Животът представлява само това, Итън? Изпитание,

измислено от някакво извънземно, което смятаме за Бог? Човечеството хубаво би се

посмяло на тази шегичка, нали? Всички тези векове борба и нещастия, и трудности,

които хората са преодолели, а на последната порта ще узная дали са минали, или

учителят ги е скъсал.“

- Също и векове - внезапно се обади Итън - на изобретения, развитие и в много

случаи - гениалност. Расата ти сякаш винаги успява да намери път между

препятствията. Това е причината още да сте тук.

- Какво? - Джеферсън се пробуди и присви очи срещу утринното слънце. - Какви

ги дрънкаш?

Итън отвърна:

- Говорим си с Дейв.

- Аха - изсумтя пасторът, но изглеждаше озадачен, въпреки че не попита нищо

повече.

И другите започнаха да се събуждат. Итън забеляза, че тази сутрин очите на

Оливия са хлътнали и трескави. Тя още жалеше за Джон Дъглас и не можеше да

приеме факта, че си е отишъл. Жалееше също и за загубата на човешкото момче на

име Итън и може би то бе пробудило в нея майчински чувства, така че загубата й

беше двойно по-болезнена. Той не можеше да се преструва, че каквато и да е част от

момчето е оцеляла в сегашното му тяло. Какви успокоителни слова би могъл да

сподели с Оливия, така че тя да го разбере? Прецени, че е по-добре да не опитва и да

й позволи да тъжи колкото счете за необходимо.

Лека- полека след събуждането си всички се изредиха пред автобуса да се

облекчат - процес, който Итън вече беше наблюдавал през очите на момчето. Беше

интересно най-малкото защото, доколкото му беше известно, всички видове се

нуждаеха от освобождаване от отпадъците. Почти всички - полуживите и

полумеханични войници на расата, наричана от хората „мъгляви“, нямаха такава

нужда, те абсорбираха и рециклираха всички производни от хранителните вещества,

които ги задвижваха. Сещаше се и за още три такива цивилизации - все на машинна

основа, - но като цяло всички споделяха подобна нужда. Когато му дойде ред,

извънземният също взе участие в процеса.

След това тубата с вода обиколи всички. Итън в истинската си форма не се

нуждаеше от вода, но знаеше, че е важно, за да продължи това тяло да функционира.

Дейв отвори консерви със свинско с боб, буркан с фъстъчено масло и няколко стари

солени бисквити, с което закуската им приключи.

Слънцето се беше изкачило към осем часа, но оцветените в жълто облаци се

сгъстяваха и светлината отслабваше. Итън се опита да поговори с Ники - да я

успокои, доколкото му е по силите, но тя се извърна встрани и той осъзна, че се е

заел с безсмислена задача. Тя също трябваше да се справи сама с мъката си - в

мислите й се плискаше цял океан от мъка - и не беше във възможностите му да я

дари, с каквато и да е утеха. Намести се на седалката си, наясно, че всички в автобуса

се нуждаят от него и разчитат на способностите му, но въпреки това за тях

представлява странен нашественик и те всички, както Ники се бе изказала съвсем

вярно, са „ужасени“.

Най-накрая Дейв огледа отново пустата отсечка от шосе 191 и предложи:

- Хана, да потегляме.

Шофьорката им запали двигателя и насочи автобуса по рампата за слизане от

Междущатска 70 и по пътя към Уайт Меншън

- Итън - обади се Джеферсън. - Още ли ни следят?

- Проследяващото устройство на мъглявите е точно над нас. Горгонският кораб

е... - той се забави, за да го разгледа точно, пресмятайки разстоянието от

хармоничния му подпис. - Седемдесет и две мили източно от нас на височина... бих

казал... около 47-48 хиляди фута. Държи се на разстояние, но и не спира да следи

твоя маркер.

Джеферсън кимна, но не каза нищо друго. Итън знаеше, че и той се притеснява