Читаем Границата полностью

призован тук от сила, чието могъщество не мога да обхвана и самият аз. Бях сътворен

от нея. Тя ми е възложила задача и ми е дала нареждания. Намеренията ми - и тези

на цялото същество, като част от което съм призован тук - са да спра тази война и да

спася света ви. Не съм подочул точни инструкции как да го постигна, но ми е дадена,

както вие бихте го нарекли, указателна точка. Връх Уайт Меншън. От мен зависи - и е

изпитание на вашето желание за оцеляване- да стигна до тази точка и да продължим

оттам.

- Изпитание ли? - попита Дейв. - Искаш да кажеш, че е възможно всичко това...

цялата война и последиците й... да са просто проверка дали си струва да продължим

да живеем, или не? Това хич не ми звучи като проява на Божия любов, нали? И дори

ако успееш да спреш войната... какво ще стане със света? Нашия свят. Той е

прецакан, човече! Всички хора, които познавахме и обичахме - са мъртви. Всички

онези сиваци, кой знае колко милиона са по целия свят... Нищо никога няма да бъде

същото като преди!

Итън кимна. Стискаше здраво устни. Сребърните му очи бяха вторачени в Дейв.

- Научил съм се поне на едно по време на дългото си битие - каза миротворецът. -

На търпение. Вярвайте, че онзи разум, който ме е призовал тук и е допуснал

пътуването ми, има цел. Аз вярвам. Ако вярвате в нещо, сега не му е времето да се

отказвате... - той насочи поглед към Джеферсън. - Това тяло и системите му имат

нужда от почивка. Сещаш ли се за други въпроси?

- Не - отвърна пасторът. - Това беше всичко.

Той се върна на мястото си и се втренчи в пространството, обмисляйки

развитието на живота си и неговия смисъл. Не можеше да се пречупи точно сега, това

беше сигурно, а претеглянето на твърде много „добро“ и „лошо“ в миналото му

можеха да са фатални, така че щеше да остави всичко това настрани, да се опита да

изтрие тези мисли и да продължи като всички останали... oт мястото, където се

намираше.

В Номер 712 се възцари тишина.

Автобусът пътуваше в пълен мрак. Отново заваля дъжд, но не достатъчно силен,

че да надмогне на чистачката. Миля след миля пътят се търкаляше под колелата им.

Оливия заспа и сънува, че седи с Джей Ди на терасата на апартамента си.

Докторът я хвана за ръка, сведе глава към нея и каза тихо:

- Има изход оттук, Оливия. Трябва да има начин да се оправи всичко, да се

поправи светът.

- Вярваш ли в това, Джон? - попита тя насън. - Наистина ли вярваш в това?

Той я стисна за ръката и се усмихна, а в сините му очи се отразяваше не мръсно

жълтото небе, а предишното - ясното и чистото - и лицето му й се стори много по-

младолико, отколкото го помнеше.

- Мила ми Оливия - каза той нежно, - можеш да разчиташ на това!

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТ

Слънцето изгряваше - червена цепнатина, зейнала на изток отвъд Скалистите

планини.

Номер 712 беше спрял на Междущатската, на южния изход за шосе 191 в Юта.

Хана ги беше закарала до друга бензиностанция, недалеч от щатската граница. Беше

изолирана и с недокосната дизелова цистерна и за разлика от последната спирка,

разполагаха с предостатъчно време да заредят резервоара догоре. Хана съобщи на

Дейв, че е уморена и има нужда да поспи, а и смята за най-разумно да продължат по

191 по светло. Той не възрази, понеже също се нуждаеше от сън, а бе успял да дремне

съвсем малко. След около час Итън се събуди и го прати да почива спокойно с

новината, че проследяващите устройства още не са обезпокоително близо и ще

осведоми всички, ако това се промени.

Оливия поспа, Ники и Джеферсън- също. Дейв задряма за малко и после се

пробуди внезапно с усещане, сякаш всеки миг щеше да пропадне в бездънна яма.

Предположи, че до Уайт Меншън им остават има-няма сто мили. Нямаше представа

дали до проклетия връх изобщо има път. Шосе 191 беше с четири платна и от мястото

му изглеждаше напълно изоставено, поне докъдето поглед стигаше не се

забелязваха дори зарязана кола или камион. Утринната светлина изчервяваше

небето и разкриваше ширналия се пред тях така наричан навремето „западен рай“ -

земя на ниски храсталаци и пурпурни скали, мъгливи плата и извисили се в

далечината планини, арки и катедрали от камък, издигащи се по местата си от еони.

Приличаше на повърхността на съвсем различна планета, разкъсана и оформена от

древни катаклизми.

„Що за място е Земята!“ - каза си Дейв. Преди началото на войната не беше

умувал много по въпроса, понеже изкарването на хляба един вид заставаше на пътя

на философските размисли, а и той не беше склонен към такива, но Земята беше

изумителен свят. От топлите морета до замръзналата тундра, от изобилните поля до

боровите гори, та чак до червените Скалисти планини, които се издигаха от двете

страни на шосе 191 - истинско царство на невероятно разнообразие. И всичкия живот,