Читаем Границата полностью

- Аха - Дейв се обърна към Итън. - А ти какво мислиш?

Изражението на извънземния бе целеустремено, а сребърните му очи - много

напрегнати.

- Смятам, че трябва да минем през тази порта.

Дейв кимна.

- Вече не съществуват такива работи като частна собственост, нали така? Странно

е обаче, че е разположена насред държавен резерват. Хана, можеш ли да избуташ

вратата със скотобойника на автобуса?

- Мога, но не искам. Няма да е добре, ако телта се омотае отдолу и пробие

гумите.

- Оставете на мен - надигна се Итън.

Хана му отвори вратата и той слезе от автобуса. Всички го наблюдаваха. Отне

може би десет секунди миротворецът да се прицели с дланта на дясната си ръка и

цялата порта се откъсна oт катинара и веригата й литна във въздуха, а в горната част

на траекторията си бе подметната встрани и падна сред дърветата вдясно. Над входа

провисна намотката бодлива тел, но само щеше да одраска малко боята на автобуса.

Итън се върна на борда и се намести на седалката си с такъв вид, сякаш бе вложил

само капка енергия, макар че свиваше и отпускаше дланта си, чиито кости и

сухожилия пулсираха с притъпена болка.

- Лесна работа - заяви Хана. - Ще ми се да можех да постъпя така с бившия си

съпруг. Добре, тръгваме!

Тя ги прекара навътре. Бяха взели два завоя и отново се изкачваха, когато втора

ограда блокира пътя. Тази не беше телена- беше поне шест фута висока и

изработена от нещо като мрежа oт тънки бели жички. Хана отново спря автобуса

пред портата с катинар, понеже знаеше какво е това още преди Дейв да го произнесе

на глас.

- Електрическа ограда. Дявол го взел... някой наистина въобще не е искал по

този път да се качват хора и туйто.

- Което означава - обади се Оливия, - че там, горе, има нещо, което непременно е

трябвало да остане скрито.

- Така си е. Ами добре... Итън, можеш ли да събориш вратата?

- Мога - отвърна извънземният, - но трябва да ви осведомя, че по оградата тече

електричество.

- Няма начин! - възкликна Джеферсън. - Електроцентралите не работят, а и защо

някой би искал да хаби газ за генератор, който захранва това чудо?

- По оградата и портата тече ток. Мога да усетя движението на енергията.

Докосването до тях ще убие човек.

Всички се смълчаха. Дейв се почеса по брадата и огледа, че и тази ограда - също

като телената - се простира през гората от двете им страни, докъдето поглед стига.

Предположи, че би могла да обикаля цялата планина. За защита на този участък

бяха положени големи усилия и налети много пари, но защо?

- Трябва да продължим напред - заяви Итън. - Ще отвори портата!

Отново слезе от автобуса и след още десет секунди усилия разби вратата и я

огъна назад към оградата, така че да не къса жиците. Отново вложи минимална доза

от мощта си. Остро осъзнаваше усещането, че го наблюдават не само устройствата на

горгоните и мъглявите. Бърз оглед на дърветата откри две малки, боядисани в

защитно сиво оптически устройства в клоните високо над главата му. И двете бяха

прицелени право върху портата. Пришълецът предположи, че някой току-що е

станал свидетел на действията му и незабавно ще включи алармите.

- В дърветата има камери - докладва, когато се върна в автобуса. - Видях две,

може и да са повече. Според мен някой знае, че сме тук, и няма да му хареса.

Със сурова нотка в гласа Дейв отбеляза:

- Нямаме причини да спираме точно сега. Да продължим.

Итън се върна на седалката си. Хана отново подкара автобуса, но не посмя да си

поеме дъх, преди да подминат оградата. Пътят ставаше все по-стръмен и автобусът

отново започна да се дави, а гумите се бореха за сцепление в прахоляка и чакъла.

След тежък преход от може би четвърт миля стигнаха до място, където мъртвите

дървета свършваха и над тях се възвисяваше бялата шапка на върха. Пътят излезе на

равното. Оказа се, че завършва с прав участък, водещ до предпазна мантинела, отвъд

която стръмен склон гледаше към долината отдолу, а отдясно имаше плътна стена от

бял камък.

Хана спря на около десет фута от наблюдателницата.

Дотук сме на колела, народе!

Поседяха смълчани под съпровода на припукващия горещ двигател.

- А сега какво? - попита Джеферсън. - Тук няма нищо!

- Грешиш - отвърна Дейв и се изправи. - Тази мантинела... за какво е поставена?

За да не падне някоя кола през ръба, нали така? Значи този път е предназначен да се

качват догоре превозни средства. Проклет да съм, обаче не виждам тук достатъчно

широко за обръщане място, а едно слизане на заден ход би било интересна задачка.

Което подсказва, че...

- Стойте по местата си! - разнесе се усилен от мегафон мъжки глас. - Ако слезете

от този автобус, ще бъдете екзекутирани. Повтарям: стойте по местата си!

Гласът беше равен, спокоен и смъртоносен. Беше глас на трениран

професионалист, който, предположи Дейв, не би имал угризения да избие всички на

борда на автобуса.