Когато излязох от бара, валеше дъжд, но не ми пукаше. Казах си, че трябва да отида на още едно място. Прекосих града, като държах едната си ръка върху дясното си око, за да не виждам двойно. Минах през портата на Администрацията на ветераните. Завих към района, където бяха гробищата с дългите редици бели кръстове, и по пиянски внимателно стигнах до парцела, където беше погребан баща ми. Слязох от колата и залитах под дъжда, докато не го намерих.

След това легнах върху гроба и изгубих съзнание.

Сънувах, че лежа в гъсталак в джунглата на Гренада. По някакъв начин се бях откъснал от отделението си. Лицето ми беше намазано с камуфлажна боя и бях насочил картечница срещу някаква пътека. Група от шестима кубински войници се приближаваше към мен. Бях заложил мини „Клеймор“ в ров край пътеката и грижливо бях скрил кабелите.

Първият кубинец влезе в обсега на мините. Трябваше да изчакам да наближат и останалите. Щом и те навлезеха в зоната, щях да открия огън. А когато се хвърлеха в рова, щях да натисна бутоните и да взривя мините. Щеше да се получи чудесна касапница.

Щом и последният влезе в зоната, започнах да стрелям с М60. Покривах ги с къси откоси. Кубинците се хвърлиха в рова. Взривих мините и земята потрепери. Кубинските оръжия замлъкнаха и отидох да довърша акцията.

Чух свиренето от раната в гърдите на първия от групата, който лежеше по корем в рова. Лявата му ръка беше откъсната и запратена на метър от него. Подбутнах го в ребрата с крак и го обърнах. Вторачих се в лицето на дете. Беше някъде на шестнадесет и приличаше на мен.

Започнах да пищя.

25 юли

01:00

Джери Бърд ме намери в дъжда. Джери беше пазач на Администрацията на ветераните, също ветеран. Познавахме се от петнадесетина години. Жена му беше учила в същата гимназия като мен, а синът му играеше бейзбол с Джек. Имахме доста общо и през тези години неведнъж си бяхме прекарвали добре.

Когато ме събуди, нямах ни най-малка представа къде съм, нито как съм стигнал дотук. Валеше като из ведро и зъбите ми тракаха. Той ми помогна да се изправя и ме хвана под ръка.

— Джо, какво правиш тук, по дяволите?

— Нямам представа.

Джери се обади на Каролайн по мобилния си телефон. Каза й къде съм и че можем да приберем колата ми на сутринта. След това ме закара до нас.

— Какво става? — попита Каролайн, когато Джери си тръгна. Бях изпил две чаши толкова силно кафе, че направо ми се накъдри езикът. Видях, че е плакала, но се надявах да не започне пак. И така се чувствах достатъчно зле. — Направо се поболях от тревога по теб.

— Съжалявам — измънках. — Преживях малък срив.

Винаги бях държал Каролайн настрана от най-гадната част в работата ми и в миналото ми. Те бяха грозни и плашещи, а Каролайн — красива и мила. Страхувах се да не би някак си да я омърся, ако й кажа истината, но по-страшното беше, че тя можеше да си помисли, че съм слаб и лош.

— Кажи ми. Моля те.

— Не ти трябва да знаеш. Повярвай ми, ще ти е по-добре, ако не знаеш.

— Джо, наистина ли смяташ, че ако ми кажеш нещо лошо, ще започна да те обичам по-малко?

Настъпи дълго мълчание. Тя ми наля още кафе. Седях и го отпивах на малки глътчици, опитвах се да реша дали искам да кажа на жена си, че през всичките тези години, въпреки цялото ми мъжкарско пъчене, тя е била омъжена за едно малко уплашено момченце, което се опитва да докаже на себе си, че не е страхливец?

— Не мога да ти кажа.

— Има ли нещо общо с този случай?

— С част от него. Изглежда, ще арестуват Ърлин Барлоу за убийството на Тестър. — Бях благодарен за възможността да отклоня вниманието й от мен.

— Смяташ ли, че е убила Тестър?

— Зная, че не го е направила.

— Как така знаеш?

— Просто знам.

— Как? Откъде?

Погледнах я безмълвно. Не можех да й кажа, но Каролайн беше интелигентна жена. Видях как на лицето й се изписа разбиране. Тя се сети.

— Ейнджъл ти е казала, че тя го е направила?

Кимнах.

— И сега се опитваш да решиш какво да правиш?

— Точно в момента се опитвам да оцелея. Знаеш, че ще трябва да смачкам Сара на свидетелската скамейка, ако процесът продължи. Не мога да ти опиша колко се ужасявам от този момент.

— Джо, защо го прави? Какво не е наред с нея?

— Наистина ли искаш да знаеш? Няма да ти е приятно да го чуеш.

— Разбира се, че искам да знам. Мисля, че имам право.

Вярно беше. Беше заслужила да чуе всичко. Погледнах я и се замислих за мама, за съжалението, което изпитвах, че не искаше да ме допусне до сърцето си, и за празнотата, която изпитвах, защото аз никога не я допуснах в моето. Сетих се за кошмарите, за безпокойството, депресията, дразнещото усещане, че съм страхливец. Погледнах Каролайн и разбрах, че не мога повече да държа жена си настрана. Не можех да съм като майка ми. Вече беше време. Беше дошъл моментът да се открия.