— Може да каже, че не го е направила. Ако го направи, трябва да реша дали да я натопя. Правилникът казва, че ако застане на свидетелската скамейка и започне да лъже, а аз знам, че лъже, не мога нито да я разпитам, нито да представя заключителна пледоария в нейна полза. Съдебните заседатели много скоро ще се усетят. Тоест ако тя лъже и аз не я изоблича, значи аз я подтиквам да лъжесвидетелства и мога да се озова в затвора.

— Не бива да допускаш това.

— Не бива и няма да го направя. Но кълна ти се, че ако знаех, че няма да ме хванат, щях. Този тип я е изчукал отзад. Ударил я и тя рухнала почти в безсъзнание, след това я обърнал и й го вкарал отзад. Божи човек! Не изпитвам ни най-малко съчувствие към него. Никакво. Тя трябва да се измъкне. Трябва да може да излезе на свобода.

— И двамата вече знаем на какво се дължи това, нали?

— Трябваше да ти кажа за Сара много по-рано. Съжалявам. Срамувах се.

— Сега излезе наяве и аз нямам по-ниско мнение за теб.

Целунах я по челото. Тя нямаше представа колко много значи това за мен.

— Толкова е несправедливо — казах аз. — Най-справедливо би било да си върви вкъщи. Ърлин е нагласила всичко. Очевидно е искала да обере проповедника. Вината не е в Ейнджъл. Тя дори не е имала оръжие. Убила го е с неговия собствен нож.

— Не е трябвало да го убива — възрази Каролайн.

— Така ли? Ти какво щеше да направиш, ако някой пиян глупак те светне по физиономията и ти го начука в задника?

— Щях да го убия и да му отрежа патката.

— Точно така. Има само едно нещо, което мога да направя. Да се опитам да уредя нещата със Сара. Ако мога да я накарам да говори с мен, ще успея да обърна нещата в наша полза.

— Какво ще й кажеш?

— Не съм сигурен. Знаеш ли, ние двамата никога не сме говорили за това, след като се случи. Предполагам, че и двамата сме били толкова уплашени и унижени, че не сме искали да отваряме и дума. Наистина смятам, че това е причината тя да не може да се оправя с живота.

Спуснах крака от леглото и си поех дълбоко дъх.

— Ще отида в затвора. Не могат да ми попречат да говоря с нея. Най-лошото, което може да се случи, е да ме прати по дяволите и нищо няма да се промени.

— Ще се опиташ ли да говориш с нея за изнасилването?

— Налага се. Трябва да й кажа, че съжалявам.

— Джо, вината не е твоя.

— Знам, но все още имам усещането, че трябва да й се извиня. Така и не събрах смелост да поговорим, а не аз бях изнасилен.

— Не очаквай прекалено много — предупреди ме Каролайн.

Облякох се, изпих чаша кафе и точно се готвех да тръгна, когато жена ми каза:

— Джо?

— Да?

— Не забравяй да й кажеш, че я обичаш.

25 юли

На обяд

Затворниците мразят много неща. Ненавиждат надзирателите, храната и особено скуката. Но има две неща, които мразят особено страстно: изнасилваните на деца и доносниците.

Администрацията беше преместила Сара в отделението за застрашени, в случай че се разчуе, че е доносничила за Ейнджъл. Отделението за застрашени много прилича на това за максимална сигурност. Задържаните там затворници са напълно изолирани. Това е безпощадно мъчително и окаяно съществуване.

Адвокатите, които искат да видят затворник, държан в отделението за застрашени, трябваше да му отидат на крака. Надзирателите не ги водеха до стаята за срещи, защото по пътя можеха да срещнат други затворници. Отне ми почти час разправии, за да мога да видя Сара. Надзирателите знаеха, че тя е свидетелка срещу моята клиентка, и не искаха да ми позволят да разговарям с нея. Но като адвокат имах същото право като полицията да разпитвам свидетели, включително важните, така че нямаше да им позволя да ми попречат. Опитаха се да се свържат с Дийкън Бейкър по телефона, но им отговориха, че в момента „не е на разположение“. Франки Мартин си беше взел ден отпуск и ловеше някъде риба. Накрая, когато ги заплаших, че ще ги завлека вкупом пред най-близкия съдия, те отстъпиха.

Надзирателят, който отключи килията на Сара, влезе преди мен и й каза, че няма нужда да говори с мен, ако не иска. Вярна на себе си, тя му каза да ходи да се пери.

Той заключи вратата и го чух как се отдалечава по коридора. Килията беше съвсем малка, боядисана в тъмносиво. Имаше платформа от неръждаема стомана, покрита с тънък дюшек, мивка от същия материал плюс тоалетна. Толкоз. Нямаше телевизор, радио, неща за писане или четене, абсолютно нищо, което да ти отвлича или занимава съзнанието. Сара, боса и в оранжевия си намачкан затворнически комбинезон, седеше в ъгъла зад мивката, притиснала колене към гърдите си.

— Значи така се отнасят към ключовите свидетели в делата за убийства — започнах аз. — Чудя се къде ли слагат хората, които не обичат.

Тя зарови лице в ръцете си, а аз се приближих към нея. Отпуснах се на колене и положих длани на раменете й. За моя изненада тя не трепна и не се дръпна.

— Няма нужда да говориш, ако не искаш — казах внимателно, — но снощи осъзнах нещо, което искам да споделя с теб. Искам да ти кажа, че съжалявам.