— ПТСР — изстреля той още щом влязох в личния му кабинет. Седеше зад писалището си и дъвчеше мундщука на лула — дъвчеше я, за да не пуши. Никога не го бях виждал без нея и никога не я бях виждал запалена.

— Посттравматично стресово разстройство?

— Хронично и много силно. Но отговаряше уклончиво за причинителя на стреса. Подозирам, че е била изнасилена от осиновителя си.

— Защо?

— Защото ако причинителят на стреса беше катастрофа или нещо, на което е станала свидетел, щеше да ми каже. Развълнува се и започна да отговаря уклончиво, когато я попитах за баща й.

— Способна ли е да извърши убийство?

— При подходящи обстоятелства всеки е способен. За съжаление нямам кристална топка.

— Не виждам как би могла да убие Тестър — подхвърлих. — Първо, той е най-малко сто и двадесет кила. А тя колко тежи? Петдесет и два — петдесет три? Просто не виждам как би могла да надвие такъв мъжага.

— Нивото на алкохол в кръвта му е било два промила и седем, а освен това е бил под влиянието на упойващи вещества. И десетгодишно дете би могло да го убие.

— Знам, но когато разговарям с нея, тя няма излъчването на убийца.

— Аз гледам на нея клинически — каза Шорт, — а ти емоционално. Красотата и ранимостта й замъгляват погледа ти.

— Значи смяташ, че тя го е убила?

— Не съм казал подобно нещо, а че е възможно. Някои жертви на ПТСР преминават в дисоциативно разстройство, когато причинителят на стреса е бил много силен или се повтаря. Да речем, че нейният осиновител я е насилвал сексуално в течение на години, което подозирам. Тя избягва. След това изведнъж се оказва сексуално насилена от този Тестър. Може да е преживяла нещо като срив и да го е убила. Това може да обясни и необикновено големия брой рани по тялото и обезобразяването.

— Би ли го помнила?

— Може би като сън, но със сигурност да.

— Ще носи ли правна отговорност за постъпката си, ако това се е случило?

— Вероятно не. Мисля, че бих могъл да свидетелствам, че при тези обстоятелства тя не може да носи отговорност за действията си. В този момент е била неспособна да различава правилното от неправилното.

— Проблемът за нас е, че за да си осигурим тази защита, тя трябва да признае, че го е убила.

— Така е.

— Тя казва, че не го е убила.

— Знам.

— И докъде я докарахме?

— Тя не ми е казвала, че го е направила. Що се отнася до мен, не го е извършила. Всичко, което ти казах, е чиста теория.

— Водил ли си си бележки?

— Разбира се.

— Пусни ги в машината за рязане на хартия.

След като бях привлякъл вниманието на Том — нещо, което ставаше трудно, — реших да го питам за Тестър-младши. Описах му с най-малките подробности случилото се между нас, включително измъченото и пълно с омраза изражение на Младши в нощта, когато ходих до къщата му.

— Грешка ли съм направил? — попитах.

— Всъщност — започна той — да отидеш там не е било толкова лоша идея, както може да ти се струва. Показал си му, че действията му може да доведат до сериозни последици. Може би този уплах го е върнал отново в действителността или поне за малко. Виждал ли си го оттогава?

— Не.

— Сигурно си го подплашил.

— Нямаше вид на изплашен. Смяташ ли, че ще се появи отново?

— Не мога да кажа със сигурност.

— Вероятно ли е?

— Зависи.

— От какво?

— От това как ще представиш баща му, когато започне делото. Трябва сериозно да си помислиш.

25 юни

16:00

След срещата си с Даяна и Том бях едновременно загрижен и уплашен. Реших, че е време да проведа един сериозен разговор с клиентката си. Исках да обсъдя с нея някои от по-инкриминиращите доказателства, но по-важното беше, че исках да проверя как ще се държи Ейнджъл при кръстосан разпит. Ако аз успеех да я хвана в лъжа, можеше да го направи и районният прокурор.

Тя вече не носеше белезници и окови на краката — очевидно вече не я смятаха за опасна. След като бях научил истинското й име, я попитах как иска да се обръщам към нея. Отговори, че иска да бъде наричана Ейнджъл. Мери Ан вече я нямало.

— Как се справяш? — попитах.

— Добре. Надзирателите се отнасят добре с мен.

Всеки път, когато я посещавах, се смайвах от нещо различно: гладкостта на кожата й, очертанията на лицето, пълните устни. Тя беше изключително красиво момиче, факт, който щеше да направи онова, което възнамерявах, още по-трудно.

— Има няколко неща, за които трябва да те питам. Някои неща, които ме притесняват. Искам да ми кажеш истината.

На лицето й се появи учудено изражение, но въпреки това тя кимна.

— Първо, искам да знам за връзката ти с Джули Хейс.

— Какво по-точно?

— Имаш ли някаква представа защо ще казва на полицията, че през нощта, когато е убит преподобният Тестър, ти и Ърлин сте си тръгнали от клуба веднага след него?

Бръкнах в куфарчето си, извадих копие от показанията на Джули и го оставих пред Ейнджъл.

— Това е копие от показанията, които е дала пред БРТ. Прочети ги.

Ейнджъл се вторачи за кратко в листовете, после отново вдигна очи към мен.

— Защо е казала това?

— Добър въпрос. Защо според теб?

— Не знам.

— Веднага след Тестър ли си тръгнахте с Ърлин?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Да.