— Вероятно. Такова нещо не може да се крие цял живот. Освен това разговарях с неколцина души от шерифската служба в Кок Каунти. Татко Тестър имал някакви политически протекции и така намерил работата на Младши. Бил там повече от десет години като капелан. Дава съвети на шерифите, работи със затворниците. Такива неща. Хората, с които разговарях, казаха, че всички го смятат за откачалка. Не искал да говори за нищо друго, освен за Евангелието, а след убийството на баща му престанал да говори изобщо.

— Някакви прояви на насилие?

— Няма криминално досие. Лелята каза, че бил кротък. Не си спомня да се е бил с някого. Обаче каза, че след смъртта на баща си се променил. На погребението се държал много странно.

— Благодаря. Прати ми сметката.

— Вече пътува по пощата.

Половин час след като бях приключил телефонния разговор с Даян, един надзирател въведе Сара в помещението. Изглеждаше остаряла с петнадесет години. Изобщо не си направи труда да сяда на стола, а покри лицето си с ръце и се плъзна по стената на пода. Тази гледка вече не ме натъжаваше. Единственото, което изпитвах, беше гняв.

— Добре ли си прекара? — попитах.

— Да ти го начукам.

— Да ми го начукаш? Страхотно. Добре си го начукала на колата на Лили. Високо го оценявам.

— Кажи й, че съжалявам. Не бях карала доста време.

— Къде е огърлицата на Каролайн?

— Замина.

— Къде замина? На кого я продаде?

— Да не мислиш, че ще ти кажа?

— Продаде ли я, или я размени?

— Какво значение има?

— Искам да си я върна.

— Няма начин.

— Сара, нима наистина си паднала толкова ниско? Нима вече за нищо не ти пука? За теб тази огърлица може да не значи нищо, освен една бърза доза, но означаваше много за Каролайн и аз си я искам.

Тя свали ръце от лицето си и се вторачи яростно в мен.

— Единственият човек, за когото огърлицата означаваше нещо, си ти. Ти я показваше на всички, за да видят каква голяма клечка си и как купуваш скъпи дрънкулки. Наистина ли смяташ, че тя е означавала нещо за нея? Опита същата простотия и с мен. О, Сара, ела да живееш с нас! Ела и остани в моето съвършено семейство! Ако не се друсаш, ще ти купуваме парцалки. Ще се грижим за теб. Каква тъпня! Джоуи, не можеш да купуваш хората. Ти си абсолютен идиот, не разбираш ли?

Бях станал и разглеждах ноктите си. Сара отдавна беше усъвършенствала отровните наркомански тиради. Но и аз отдавна й бях свикнал и думите й прелитаха покрай ушите ми.

— Дойдох тук по няколко причини — започнах. — Първо, за да ти кажа какво си направила, в случай че не разбираш напълно положението си. Кражбата на колата е углавно престъпление, наказуемо с минимум три и максимум шест години. Кражбата на огърлицата също е углавно престъпление и носи същото наказание. С твоето досие и моите връзки в районната прокуратура, мисля, че мога да ги убедя да наложат максималното наказание заради последователните ти престъпления. Вече няма да има половин година в областния затвор и хайде навън, за да можеш отново да направиш същото. Сара, ще влезеш в затвора за дванадесет години. Ще си най-малко на петдесет, когато излезеш. Ако живееш толкова дълго. Лично ще се погрижа за това.

Вече я бях защитавал пет пъти и всеки път си казвах, че никога не бива да го правя отново. Винаги успявах да намаля присъдите й, за да може да ги преживее колкото може по-лесно. Но този път беше различно. Чувствах се наистина предаден и макар да не се гордеех с това, исках поне малко възмездие. Изглежда, казаното от мен започна бавно да прониква в размътения й мозък. Тя вдигна колене до гърдите си и започна да се клатушка. После се разциври.

— Джоуи, не! Няма да оцелея.

— Ще оцелееш. Винаги оцеляваш.

— Джоуи, аз съм болна. Знаеш, че съм болна. Кажи на Лили и Каролайн, че съжалявам. Ще си намеря работа и ще ви върна парите.

— Прекалено късно е. Сара, това беше последната сламка. Приключих с теб.

— И преди си казвал така. Не го мислиш. Ти си единственият човек, който никога не ме е предавал. Джоуи, не можеш да ме предадеш!

— Казвам се Джо — прекъснах я. — Престанах да съм Джоуи, откакто пораснах. Няма да е зле и ти да се опиташ да попораснеш.

Плачът премина в тъжни ридания. По лицето й се стичаха сълзи. Тя започна да блъска главата си в стената. Надзирателят се приближи към вратата.

— Всичко наред ли е?

— Да, тъкмо се готвех да си тръгна. Ще ми отвориш ли?

Той отключи стоманената врата и забързах към стълбището. Отворих вратата. Точно преди да я затворя, чух Сара да крещи:

— Джоуи! Ти трябва да ме защитаваш!

12 юни

14:15

Сред правозащитните органи добрите и лошите новини се разнасят бързо. Всички разбраха, че сестрата на Джо Дилард отново е прибрана, само че този път жертвите й бяха той и неговото семейство.