— Не това си казала на БРТ.

Мамка му.

— Този тип от БРТ ме изплаши до смърт, скъпи. Не знаех какво да му кажа.

— Ърлин, предлагам ти отсега нататък просто да се придържаш към истината. В този случай имам чувството, че истината може да освободи Ейнджъл.

Беше толкова сладък и благороден. Ърлин ужасно искаше да го щипне по бузките.

6 юни

05:45

В неделя сутрин обичах да гледам изгрева на слънцето. В неделята, след като обвиниха официално Ейнджъл Крисчън, станах към пет и половина, направих си голяма чаша кафе и поех бос и по шорти по алеята за коли, за да прибера вестника. Когато стигнах до края на алеята, забелязах един от онези мачистки полуджипове „Додж“ с тъмни стъкла, паркиран на черния път. Това беше мястото, където бях преброил парите на Ърлин. Фаровете не светеха, нито пък можех да чуя шума на двигателя. Земята, където беше спрял джипът, беше моя собственост. Още не беше настъпил ловният сезон, нито пък някой ме беше молил за разрешение да лагерува, така че реших да проверя за какво става въпрос.

Извадих вестника от пощенската кутия и тръгнах към джипа. Когато наближих на три-четири метра, двигателят изрева и фаровете светнаха. Реших, че вероятно е някой от приятелите на Джек, затова вдигнах ръка да махна за поздрав, но джипът полетя право срещу мен. Отскочих встрани, спънах се в някакъв нисък храст и се стоварих по гръб на земята. Джипът излетя от черния път и с пищящи гуми полетя надолу в утринния сумрак. Заради фаровете не бях успял да видя шофьора, а падането ми ми попречи да зърна регистрационния номер.

Изругах, станах и тръгнах обратно по автомобилната алея към къщата. Какво ставаше, по дяволите? Сетих се за погледа, който ми беше отправил синът на Тестър, и си отбелязах, че трябва да звънна на Даян Фрай, пенсиониран щатски полицай, сега работеше като частен детектив. Вече бях говорил с нея да поеме разследването на случая Ейнджъл Крисчън, но сега трябваше да разбера дали синът на Тестър притежава сребрист „Додж“, регистриран на негово име. Ако беше така, трябваше да узная всичко за него, тоест всичко, което тя би могла да изрови.

А после забелязах, че колата на Лили я няма. В гаража имахме място само за две коли, така че Лили паркираше встрани от алеята. Знаех, че снощи си беше на мястото, защото Лили се прибра от Ноксвил някъде към полунощ, а аз я чаках.

Влязох и се качих до стаята на Лили. Тя не беше от хората, които биха се измъкнали, без да се обадят, но въпреки това се надявах да го е направила. Открих я дълбоко заспала със съня на спокоен и здрав подрастващ.

Тръгнах към стаята на Сара. Надявах се, че колата е открадната от някой непознат, макар да знаех, че не е така. Леглото на Сара беше неоправено и празно.

Предвид обстоятелствата тя се беше справяла доста добре. Каролайн и Лили я заведоха в града, за да й купят дрехи, а аз й донесох каталога на общинския колеж на Северозападен Тенеси — беше споменала, че иска есента да запише компютърна графика. Прекарваше много време в разходки из горите около езерото и в гледане на телевизия. Четири пъти седмично ходеше на срещите на анонимните наркомани.

А после допуснах грешка. В събота сутринта я заведох да види мама. Мама не ни позна и беше необичайно войнствена. Каза ни да се махаме от стаята й и никога вече да не стъпваме там. Вдигна такъв скандал, че една от сестрите ни предложи да си вървим и да минем някой друг път. Посещението видимо разстрои Сара, която се бе надявала да сключи мир с мама, преди тя да умре. Вечерта Сара не показа никакви признаци, че се готви да направи нещо тъпо, но беше по-мълчалива от обичайното и си легна рано.

Влязох в нашата спалня и докоснах Каролайн по рамото.

— Какво има? Нещо не е наред ли?

— Сара е изчезнала — отговорих аз. — С колата на Лили.

В първия момент тя сякаш не разбра. След това изведнъж седна в леглото.

— О, не! Тъкмо сънувах, че е избягала!

— По-добре да огледаме къщата, за да видим дали нещо не липсва.

— Какво смяташ, че е взела освен колата?

— Не знам, но ти си провери портмонето и бижутата. Лилините също. Аз ще проверя електрониката и оръжията.

Беше ми трудно да смятам сестра си за крадец, но в миналото тя беше точно това. Крадеше пари от мен, а мама се превърна в предпочитана мишена. През следващите петнадесет минути обикалях из къщата, за да се уверя, че не отмъкнала някой компютър, телевизор или стереоуредба. Когато свърших, се върнах в кухнята. Каролайн седеше на масата и пиеше минерална вода. Погледна ме и разбрах, че новината ще е от лошите.

— Диамантената ми огърлица я няма. — Преди пет години й я бях подарил за Коледа. Тя никога не беше притежавала нещо скъпо и когато видях изражението й, щом отвори кутийката, изпитах огромно удоволствие. Държеше я в кутия за бижута в един от шкафовете в спалнята. Сара сигурно се беше вмъкнала през нощта.

— По дяволите! Как е могла да го направи?

— Предполагам, че очаквахме твърде много от нея — отговори Каролайн.

— Мислех, че е готова за промяна. Смятах, че може би мога да й помогна.