— Фил, чуй ме хубаво — каза Дийкън. — Само между нас двамата, нали така? Не давам пукната пара, че синът му се обажда, и изобщо не ми дреме за дъртата вещица в Картър Каунти. Така или иначе секретарката ми говори с тях. Проблемът не е мой. Обаче преди осем години, когато за първи път се кандидатирах за районен прокурор и трябваше да се съревновавам с един силен титуляр и имах страшна нужда от пари, онова жалко копеле, дето притежаваше „Маусес Тейл“, даде на противника ми пет хиляди в брой за кампанията му. А на мен нито цент.

— И какво?

— Оттогава му имам зъб. Винаги са се носили слухове, че Гюс Барлоу шитка наркотици в клуба, но така и не успяхме да го пипнем.

— Дийкън, той е мъртъв.

— Знам. Но жена му е жива. Нали?

— Нямаме доказателства срещу нея.

Бейкър махна пренебрежително с ръка.

— Фил, знаеш как стават тези неща. Имаш доста силни косвени доказателства. Ще я изправим пред съдебните заседатели, ще предявим обвинението и ще арестуваме момичето. То вероятно ще си признае или ще стовари всичко върху Барлоу. Ако не го направи, ще поискам смъртно наказание, за да я притиснем здраво. Не се тревожи за това. Давай да действаме и да разклатим това дърво, за да видим какво ще падне от него. По дяволите, тази година ще има избори. Ако преди август успея да затворя бизнеса на тази кучка, ще спечеля голяма червена точка в очите на избирателите.

Преди август. Изборна година. Да затвори бизнеса на кучката. Никое от тези неща нямаше нищо общо с издаването на смъртна присъда. Онова, което Дийкън всъщност казваше, беше, че трябва да арестуват някого. Нямаше никакво значение дали момичето е виновно, стига някой да бъде прибран за убийството. Нямаше начин да застане пред съда преди изборите и ако излезеше, че не го е направила, какво от това? Дийкън обаче щеше да си подсигури заплатата от парите на данъкоплатците за още осем години. Шибан глупак. „Да му го начукам на него и на целия му род“.

Ландърс свърши с бягането и побърза да си вземе душ. В осем имаше среща.

30 април

08:45

Усмихнах се на Тами Луис, красива зеленоока блондинка с много остро чувство за хумор и дваж по-остър език. Работеше за секретаря на окръжния съд от дванадесет години. Основното й задължение беше да седи до съдия Ленард Грийн по време на съдебните заседания и да се грижи работата да върви гладко. Двама съдии председателстваха криминалния съд, чиято юрисдикция обхващаше четири района. В него вършех по-голямата част от работата си. Това бяха Иван Грозни, както наричаха Глас, и Ленард Грийн, Танцуващото човече. Наричах го така, защото на една Нова година се напи и започна да танцува върху масата. Случаите се разпределяха по номера. Нечетните отиваха при Глас, а четните при Грийн. Случаят на Ейнджъл беше получил четен номер.

— Добро утро, Тами — започнах. — Готова ли си за представлението?

— Какво искаш да кажеш?

— Че представлявам Ейнджъл Крисчън.

Тами извъртя очи към тавана.

— Сериозно? Е, направо си късметлия. Всъщност въпросът би трябвало да гласи ти готов ли си? Негово величество иска преди всичко друго да се занимае с твоята клиентка. Преди час я докараха от затвора и в момента е в килията за подсъдими. В съда вече има три телевизионни камери и поне петима фотографи от вестниците. Направо бъка от репортери. Ако не друго, ще си направиш безплатна реклама покрай тоя случай.

При мисълта за медиите в съдебната зала ми се сви сърцето. Пред телевизионните камери съдия Грийн винаги беше възможно най-войнствен. Винаги заявяваше, че гласуващите искат съдиите да са твърди с престъпниците, и ако медиите бяха в съдебната зала, внимаваше да не разочарова избирателите.

Минах през кабинета на секретаря на съда и излязох в коридора, който минаваше успоредно на съдебната зала. Когато стигнах до вратата, спрях и надникнах вътре. Съдия Грийн още не беше седнал на мястото си. С Грийн отдавна се заяждахме и понякога нападките ставаха наистина злобни. Аз смятах, че е надут и мекушав. А той ме мислеше за войнствен неандерталец. Вероятно и двамата бяхме прави донякъде.

Отделението за съдебните заседатели беше пълно с телевизионни камери, фотографи от пресата и репортери. Започнаха да си шушукат веднага щом минах през вратата и седнах на масата на защитата. Шестима униформени заместник-шерифи от окръг Вашингтон бяха разположени в ъглите на залата. Числото шест беше запазено за най-опасните подсъдими, а аз съвсем не мислех, че Ейнджъл попада под това определение. Галерията за зрители беше почти пълна — имаше поне сто души, повечето подсъдими и семействата им. Щяха да изчакат реда си, без да се оплакват, с надеждата да застанат пред съда анонимни, след като медиите си съберат багажа и си тръгнат.