— Не. — Той направи още една крачка навътре. Тя го пусна, но без подкрепата ѝ ходеше по-трудно. Добра се до бара, намери бутилката си с вода, навлажни кърпа за подсушаване на чинии и се зае да почиства кръвта от лицето си. Подпрян на плота, успя да се задържи на крака. Не искаше още да сяда. Държеше да се убеди, че е в състояние да стои прав.

— Тъкмо навреме — каза ѝ той през мократа кърпа. — Благодаря ти.

— Трябва да ги арестувам — каза тя, като оглеждаше пораженията наоколо.

— Ще кажат, че не са били те. За да докажеш вината им, трябва да повикаш експерт криминалист. За днес ми стига полиция в дома ми.

— Могли са да те убият.

— Но не ме убиха. Както казах, благодарен съм ти.

Тя го гледаше мрачно.

— Виж, рискувах да дойда дотук, защото исках да ти кажа, че…

— Те са мъртви. Знам. Видях водолазите, докато се прибирах с ферибота.

Салазар се отпусна на кухненския стол, наведе се напред и подпря лакти на коленете си. Изглеждаше изтощена. Той никога не я бе виждал такава.

— Само за едната е потвърдено — каза тя.

— Ще открият и другата. Или няма да я открият. Така или иначе, и двете са там, долу.

Салазар не възразя.

— Това беше Мари, с татуировката. Спомням си тази татуировка.

Салазар не каза нищо. Седеше с наведена глава, изгърбена, сякаш устояваше на натиск от нечия невидима, но неумолима ръка.

— Знаеш ли причината за смъртта?

— Няма рани. Вероятно удавяне.

Изриъл затвори очи. Представи си лицето на Мари. Толкова, толкова млада. Едва ли не дете. Виждаше тънката ѝ ръка с татуировката, протегната към пистолета. Спомни си как чертите на лицето ѝ станаха сериозни, когато пръстите ѝ се свиха около дръжката на .22-калибровия револвер „Колт“, който стреляше с патрони за пушка и му викаха Съдията. Стори му се прекалено спокойна. Другата — Жаклин — бе взела .38-калибровия „Смит и Уесън“.

— И двете са мъртви, Салазар — каза той. Последната дума накара устните му да се разтегнат и отново да прокървят; той облиза кръвта с език.

— Може би не.

— О, мъртви са. Пристигнали са заедно, заедно са умрели, бяха последните, които можеха да свидетелстват в моя полза, а някак си не мога точно в този момент да мисля и за това.

— Жаклин може да е оцеляла. Може би не търсят точно нея.

Той поклати глава.

— Бяха пратили водолази. Това не се прави всеки път, когато открият удавник, нали? Ти си ченгето, ти ми кажи.

— Така е — каза тя, сякаш бе пречупил духа ѝ, сякаш той беше ченгето, а тя информаторът. — Не се търси втора жертва на удавяне, ако няма причина да се смята, че са били две.

Изриъл докосна устната си с пръсти и кръвта полепна по върховете им, гъста и хлъзгава като масло.

— Смяташ, че Пол Гарднър е бил корумпиран — каза той.

— Опитвам се да го докажа, но не мога. Засега.

— Просто мисля на глас. — Той замълча и разтърка кръвта между палеца и показалеца си. — Чичо ми има ли алиби за нощта на убийствата? — попита накрая.

— Да — отвърна тя. — Доколкото знам.

— Достоверно ли е?

Тя кимна унило.

— Бил е на континента, има поне петдесетина свидетели. Сбирка на полицейския профсъюз.

Изриъл се изсмя; смехът му прозвуча като дрезгав лай. Сбирка на полицейския профсъюз. Не е ли прекрасно! В същото време самият той нямаше нито алиби, нито свидетели, само досие на осъждан.

— Може пък Карузо да знае нещо — каза той. — Може би ако говориш с него…

— Карузо не съществува. Поне като лицензиран частен детектив.

Изриъл свали надолу окървавената си ръка.

— Какво?!

— Проверих. Ако мъжът, с когото си разговарял, е лицензиран в който и да било щат, ако членува в някое сдружение на частни детективи, ако има разрешително за носене на оръжие, ако изобщо е някой, значи ти е казал фалшиво име. В тази страна няма частен детектив, който се казва Джей Ар Карузо.

— Не бих се изненадал, ако няма лиценз — каза бавно Изриъл. — Но беше доста конкретен, докато ми разказваше историята си. Каза, че е бивш полицай, че е служил в армията, че е бил в…

Тя вече клатеше глава.

— Не и под това име. А и самолетът е проблем.

— Какво имаш предвид?

— Проверих регистрационните номера на всички самолети, кацали и излитали днес от летището на Салвейшън Пойнт. Между тях не е имало нито един реактивен. Сигурен ли си, че този не е бил турбовитлов?

— Да, Салазар. Мога да различа реактивен от витлов самолет.

Тя го гледаше с присвити очи, но какво се криеше зад клепачите ѝ? Съмнение? Скептицизъм?

— Беше реактивен — каза натъртено той.

— Значи не е бил на този остров.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?! Не съм халюцинирал. Регистрационните номера на самолетите могат да се скрият, сигурен съм.

— Не — каза тя. — Не могат.

— Ами този беше тук, по дяволите. Седях в него!

Тя вдигна безпомощно ръце.

— Опитай отново — каза той. — Търси по-старателно.

— Не знам дали трябва да ти го казвам, но ако отново срещнеш този тип, стой далече от него.

Въпросният тип бе пристигнал на острова със самолет, който някак си бе останал незабелязан от властите, а пилотите бяха облечени във военни униформи.

— Разбира се — каза той. — Ще стоя далече.

Слънцето залязваше и изведнъж му стана много студено.

32