Читаем Един честен човек полностью

Уговорката му със Салазар беше да се срещат лично в Рокланд всеки понеделник. На различни места, избрани предварително — един график за срещи, замислени да изглеждат като случайни. В понеделника след пристигането на Жаклин и Мари той се срещна с нея на дългия вълнолом към фара на Рокландския залив, предаде ѝ снимките на жените и ѝ обясни какво са му разказали за себе си.

— Помоли ги да говорят с мен — каза тя. — Само не им казвай името ми. Поне засега. Кажи им, че познаваш една полицайка, на която могат да имат доверие, ако са в беда. Попритисни ги малко. Виж как ще реагират.

И той ги попритисна. Жаклин и Мари се затвориха в себе си. Започнаха да го избягват. Повечето време прекарваха в апартамента си или на покривната тераска. Наблюдаваха морето, сякаш очакваха нещо да се зададе оттам. Не си търсеха работа, не вземаха ферибота за континента, не общуваха с когото и да било освен със Стърлинг, който се отби веднъж при тях, остана точно девет минути и си тръгна, и с Кори Ранкин — класически непрокопсаник, който живееше на Литъл Херинг. Ранкин им донесе покупки. Задържа се при тях по-малко и от Стърлинг. Жените очевидно го мразеха.

Изриъл отиде при тях малко след като Ранкин си бе тръгнал. Попита ги дали всичко е наред, дали имат проблеми, дали някой не им досажда.

— Само ти — отвърна Мари, но тя като че ли нямаше нищо против него. Усмихваше се с устни, но никога и с очи. Другата — Жаклин — не се усмихваше изобщо. Бяха приблизително на една възраст и си приличаха — и двете дребни, и двете тъмнокоси и чернооки. Мари беше може би с два пръста по-висока от Жаклин и с няколко години по-млада. Имаше татуирана от вътрешната страна на лявата си китка една-единствена дума, Respirer, което му каза, че на френски означавало „дишам“.

— Защо си написала това на ръката си? — попита я той.

— За да ми напомня, че още съм в състояние да го правя — отвърна тя.

— Какво ви води в Салвейшън Пойнт? — беше попитал Изриъл тогава; това беше петият или шестият му опит да ѝ зададе този въпрос, но тя само завъртя очи, разочарована, че не я оставя на мира.

— Не е моя работа — започна Изриъл и Мари се засмя.

— Прав си — каза тя с акцента, който и двете имаха.

Трябваше да се откаже още тогава, но Салазар му бе казала да ги попритисне.

— Не е моя работа какво търсите тук, но ако имате неприятности, познавам една полицайка, на която можете да се доверите.

Сега смехът на Мари не беше толкова топъл, колкото предишния път.

— Разкарай се оттук, върви на майната си — каза тя. — Качи се в лодката и греби, греби, греби.

Другата, която му бе представила като Жаклин, го наблюдаваше с нещо средно между страх и любопитство.

Той си тръгна.

Същата вечер Стърлинг отново мина да ги нагледа. Този път остана четиринайсет минути. Изриъл зачака да се отбие и при него, подозирайки, че те са му казали за подпитванията му. Но нещата останаха спокойни. През следващите два дни Жаклин и Мари продължиха да гледат към морето. Той не посмя да се пробва отново. Достатъчно бе рискувал.

Но беше убеден, че двете се страхуват. Достатъчно време бе наблюдавал какво прави страхът с човешкото тяло, за да разпознава признаците. Това беше част от живота в затвора — да се оглеждаш за чуждия страх, докато прикриваш своя, и да стоиш далече от истински безстрашните, които обикновено бяха абсолютно побъркани. Жаклин и Мари изчакваха да се случи нещо, от което се бояха. И той го знаеше.

Затова, против собствената си преценка, отиде отново при тях. Опита още веднъж, за последно. Мари отново му каза да си гребе с лодката, Жаклин отново мълчеше и той се отказа, рече си дотук бях, и тръгна да си ходи, когато чу зад гърба си гласа на Мари:

— Ако наистина те е грижа за нашата безопасност, достави ни оръжие, не полиция.

Грешката, която той направи, бе, че се обърна. Колкото да хвърли един поглед.

Тя не се шегуваше. Трябваше ѝ оръжие и беше уплашена. Погледна към нея, после към Жаклин и си тръгна, без да каже дума повече. Прибра се и седна в сгъстяващия се здрач, а после, когато се стъмни напълно, се върна с два пистолета в раницата си.

— Какво е това? — попита Мари.

— Доказателство, че можете да ми се доверите.

— Така ли ни го показваш?

— Да. Та като ви кажа, че можете да имате доверие на полицайката, с която искам да ви запозная, да си спомните, че аз пръв ви се доверих.

Той ги остави с двата пистолета. Видя ги отново на следващия ден следобед. Беше излязъл в морето, а те бяха на малката си тераска. Махна им и те му махнаха в отговор. Същата вечер отиде в апартамента им. Вратата беше отключена, жилището беше празно, сякаш двете никога не бяха съществували. Бяха изчезнали.

Заедно с пистолетите му.

На следващата сутрин той забеляза дрейфуващата яхта.

И отиде да разузнае.

Това беше в общи линии историята му като информатор на Джен Салазар. Две безследно изчезнали жени, седем мъртви мъже и пистолетите на баща му, изгубени завинаги.

Ама че тъпа работа.