Читаем Един честен човек полностью

— Казах ти, че така е започнал. Това е било отдавна, а сега държи повече карти в ръката си. Я ми кажи, могат ли да се изкарват пари с пласиране на дрога? Ти си бил потребител.

Стана му неприятно да го чуе, но си беше самата истина.

— Могат, да — призна той. — Особено на изток, в онези отдалечени райони. Хората плащат четири-пет пъти повече за грам, отколкото биха платили в града. Търсене и предлагане, просто е.

— Ето, виждаш ли? Ами трафикът на оръжие? Ами на хора? След като си създадеш канал, колко време, мислиш, ти е нужно, за да забогатееш?

Изриъл въздъхна и се облегна на стола си, загледан в идиличния залив.

— И Стърлинг е навлязъл във всичко това?

— Да — каза тя. — На практика притежава част от мрежата. От източниците, през мулетата до местната полиция. Той осигурява достъп и закрила, а това има сериозна стойност за големите играчи във всеки от синдикатите, които споменах, а вероятно има и още.

— Тогава защо още не си го ударила? Ако знаеш всичко това, би трябвало да е…

— Има различни видове доказателства — каза тя. — Такива, с които да ти навредя, и такива, с които да те ликвидирам. Знам ли достатъчно, за да му навредя? Да. Бих ли могла да го разгромя в съдебна зала тук, на негова територия? Не, едва ли. Мога да му издействам уволнение, може би кратък срок затвор, но нищо повече от това. Ще стигна обаче и дотам. Аз не съм като теб, Пайк. Не съм обсебена от идеята да унищожа един човек. Искам ги всичките, всеки, който има някаква роля, цялата им мрежа, нагоре и надолу по крайбрежието.

— Не съм обсебен да унищожавам когото и да било. За мен това е лична кауза.

— За мен всеки от тях е лична кауза — каза Салазар.

Изриъл си мислеше за острова, който бе познавал като момче, после за престъпленията, които Стърлинг бе извършил, за самия им обем, за парите.

— Защо не си тръгва оттук? — попита той.

— Защото е практически невидим. Кога за последен път федерален агент е стъпвал на Салвейшън Пойнт?

— Не знам изобщо да е стъпвал.

— Смяташ ли, че би могъл да пристигне такъв, без да бъде забелязан?

— Изключено.

— Ето, видя ли? — Тя допи бирата си и бутна бутилката встрани. — Стърлинг е невидим и защитен, той е законът. Човек като него се опива от такава власт. Единственото, което не разбирам, е защо продължава да изкупува острова.

Изриъл наклони глава на една страна.

— Какво изкупува?

— Земя. Къщи. Бизнеси. В момента чичо ти притежава половината остров и дава част от имотите си под наем, но не много. Останалото се разпада. Не инвестира нищо в поддръжка, явно не му пука какво ще се случи със собствеността му, но въпреки това продължава да придобива имоти. Защо?

Тя не очакваше отговор, нито пък Изриъл имаше такъв. Барманът се приближи към масата им с нова студена бира, като със същото движение прибра празната бутилка на Салазар. Изриъл замълча, докато отново останаха сами.

— Искаш да го наблюдавам ли? — каза той. — Това ли е моята роля?

— Това — каза тя. — Ще приема всичко, до което се добереш, но основно ме интересуват жените. Момичетата. Защото ще забележиш такива. Сигурна съм в това.

— Той те е виждал като тийнейджърка — каза Изриъл. — Минало е доста време, но защо си толкова уверена, че няма да те познае? Че няма в даден момент да си спомни коя си?

— Защото за него аз бях маловажна — каза Салазар. — С нищо незабележима, без стойност. Много момичета като мен бяха минали тук през годините и той не виждаше в нас човешки същества, а стока.

Изриъл стисна челюсти и извърна глава встрани; известно време и двамата мълчаха.

— Е, добре — каза накрая той. — Прибирам се у дома и ще направя каквото мога.

На следващия ден се върна на острова. Оттогава живееше незабележимо, гребеше с лодката си, правеше снимки, наблюдаваше всички, заслушваше се във всеки звук. Търсеше жени, отговарящи на профила, който му бе очертала Салазар.

Откри само две.

Бяха се появили тук в началото на лятото и се бяха нанесли в един от многото имоти, които Стърлинг даваше под наем — безлично студио с кухненски бокс в сграда с малка околовръстна тераска на покрива. Под жилището имаше изоставена от години заваръчна работилница. Двете жени живееха затворено, не общуваха с никого. Ако Изриъл ги попиташе нещо, отговаряха лаконично и троснато. Успя да изкопчи само малките им имена: Жаклин и Мари. Имали работни визи и били на острова за през лятото да си търсят сезонна работа. Проблемът беше, че за да си извадиш работна виза, трябваше да имаш работа; доколкото той знаеше, държавата не ги раздаваше предварително. Сезонните работници от чужбина бяха нещо обичайно за Мейн; обикновено работеха на безбожно дълги смени в ресторантите и по сергиите за омари, като си тръгваха през септември. Във всеки случай не прекарваха дните си в квартира над изоставена заваръчна работилница с изглед към морето.