Прекарваше доста време и в замъка — на тавана или във винарската изба. Дневникът на Елизабет, който бе открила, и беше вдъхнал нови сили. Беше разсеял и разочарованието, че времето е изтрило всяка следа. В самото начало на септември, още първия път, когато отиде в замъка след откриването на дневника, младата жена се натъкна на друго писмо. Беше в същия корабен сандък. Адресирано бе до Роналд и бе написано от Джонатан Коруин, съдията, живял навремето в Къщата на вещиците.

Драги Роналд, сметнах за благоразумно да ти обърна внимание, че докато си местел тялото на Елизабет от гроба на Хълма с бесилото, те е видял Роджър Симънс, който освен това е заварил и сина на Нърс да вади тленните останки на майка си със същата цел, както ти. Умолявам те, друже, да не разгласяваш това си деяние в такива размирни бурни времена, така щото да не навлечеш още несрети на себе си и на своето семейство, понеже според мнозина да скверниш останките на покойниците, е пъклено деяние. В същия дух и по същата причина и аз не ще разгласявам за новия гроб, та да не те обвинят несправедливо. Разговарях с гореупоменатия Роджър Симънс и той се закле пред мене да не говори за деянието ти, освен ако не бъде призован да свидетелства пред съд. Бог да ти е на помощ.

Едва сега Ким осъзна истински, че почти всичко в огромния архив на тавана и във винарската изба има историческа ценност. И младата жена се запретна да го подрежда. Задачата бе едва ли не непосилна, ала и носеше удовлетворение.

Така неусетно се изниза първата половина на септември: Ким прекарваше приятно времето си в обзавеждане на къщата и подреждане на архива в замъка. В средата на месеца вече не стъпваше в лабораторията и рядко виждаше учените. Почти не се засичаше и с Едуард — той се прибираше все по-късно вечер в къщата, а сутрин излизаше все по-рано.

Аз просто трябва да съм търпелива — напомняше си всеки ден младата жена и преглъщаше натрупаното огорчение. А долу, в лабораторията, кипеше трескава работа.

ПОНЕДЕЛНИК, 19 СЕПТЕМВРИ 1994 ГОДИНА

Беше приказно хубав есенен ден с ярко топло слънце. За радост на Ким някои от дърветата в мочурищата из ниското вече бяха докоснати от великолепието на есента, а нивите около замъка изглеждаха златножълти. Ким и Едуард не се бяха виждали от вечерта. Когато младата жена се събуди, той вече беше излязъл. Явно не бе успял да хапне нищо. Не се изненада — преди няколко дни Едуард и бе споменал, че са започнали да се хранят в лабораторията, за да пестели време: бележели невероятен напредък.

Цяла сутрин Ким се занимава с обзавеждането на къщата. Дълго се беше колебала и накрая бе решила какъв да е десенът на покривките за леглата в спалните и на пердетата. Наслаждаваше се на свободата сама да избира обстановката, в която ще живее, както и на спокойствието на дългите септемврийски дни — отдавна не и се бе случвало да разполага с толкова време. На обяд хапна салата със студен чай и отиде в замъка, та следобед да подрежда и претърсва архива.

Отиде чак в дъното на тавана — над крилото за прислугата, и се зае с няколкото черни кантонерки. Както и предишните седмици, започна да реди листовете от архива в празните кашони, с които бяха пренесли книгите на Едуард. Повечето документи бяха свързани с предприятието и бяха от началото на XIX век.

Ким вече се бе научила да разчита почерците, и не се нуждаеше от много време, за да определи в кой кашон да прибере документа. Вече се свечеряваше, когато се зае с последната кантонерка. Тук я очакваше изненада — натъкна се на писмо до Роналд Стюарт.

Беше изумена — твърде дълго бе ровила из архива, без да намери такъв документ. Пак погледна листовете, сякаш не можеше да повярва на очите си. Беше поредното писмо от Самюъл Суол.