Читаем Допустим риск полностью

— Къщата ще стане приказно хубава — усмихна се Едуард, докато излизаха на моравата. — Завиждам ти.

— Вълнувам се много — трепна гласът на Ким. — Изгарям от нетърпение да се заема с обзавеждането. За септември ще си издействам отпуск, дори неплатен, за да се посветя изцяло на ремонта.

— Сама ли ще го правиш? — поинтересува се Едуард.

— Да.

— Охо! — възкликна той. — Аз май не бих се наел.

Качиха се в колата на Ким, тя обаче се поколеба, преди да завърти ключа. През предното стъкло се виждаше къщата.

— Да ти призная, винаги съм си мечтала да съм дизайнер по вътрешно обзавеждане — въздъхна тя с лека тъга.

— Наистина ли? — възкликна Едуард. — Отново ме изненадваш. Досега мислех, че медицината е призванието ти…

— Пропилях си възможностите — оплака се младата жена. — Винаги съм се интересувала от изкуството, най вече в гимназията. В ония години бях голяма особнячка, не си падах особено по компаниите.

— Аз също — кимна Едуард. Ким запали двигателя и зави. Отправиха се към замъка.

— И защо не си станала дизайнерка? — поинтересува се Едуард.

— Родителите ми ме разубедиха — отвърна Ким. — Най вече баща ми.

— Нещо не разбирам — призна си Едуард. — В петък, докато вечеряхме, ми каза, че не сте много близки с него.

— Да, не сме, но той имаше силно влияние върху мен — поясни младата жена. — Мислех си, че аз съм виновна, задето сме толкова отчуждени. Правех какво ли не само и само да му харесам, опитвах се да се сближим, търсех неговото одобрение. Затова го послушах, когато настоя да уча за медицинска сестра или учителка, защото според него именно това „прилягало“ на една жена. Явно бе на мнение, че вътрешната архитектура не ми „приляга“.

— Бащите наистина понякога имат много силно влияние върху децата си — съгласи се Едуард. — Аз също се чувствах длъжен да оправдая очакванията на баща си. Като се замисля сега, ми се вижда абсурдно. Не е трябвало да му обръщам чак такова внимание. Вечно ме вземаше на подбив, че съм бил пелтек и не съм ставал за спортист… Е, явно съм го разочаровал.

Пристигнаха в замъка и Ким спря до автомобила на Едуард. Той понечи да слезе, после обаче се облегна отново на седалката.

— Вечеряла ли си? — попита.

Ким поклати глава.

— И аз съм гладен. Какво ще кажеш, дали да не отскочим до Салем и да потърсим някой приличен ресторант?

— Нямам нищо против — съгласи се младата жена. Излязоха от имението и поеха към града. Първа заговори Ким.

— Смятам, че в колежа нямах самочувствие именно заради майка ми и баща ми — сподели тя. — Сигурно и при теб е същото.

— Нали ти казвам — не ме биваше твърде в спортовете. Какво като бях добър там, където трябва мислене — баща ми само като ме погледнеше, все едно и също повтаряше: че какъв мъж си ти, като една топка не можеш да хвърлиш като хората!

— Странно…, А колко важно е да имаш самочувствие! И колко малко трябва, за да го разрушиш у едно дете.

— Пък и при възрастните — добави Едуард. — А нямаш ли самочувствие, това се отразява на поведението ти, от там — и на чувството за собствено достойнство. Лошото е, че с времето психическият тонус започва да се обуславя единствено от биохимията. Точно по тази причина съм привърженик на лекарствата: те са в състояние да те извадят от порочния кръг.

— Пак ли ми говориш за прословутия прозак? — попита Ким.

— И за него също — отвърна Едуард. — При някои пациенти това лекарство наистина повдига самочувствието.

— Ти щеше ли да го вземаш, ако като студент имаше достъп до него? — поинтересува се младата жена.

— Не е изключено — призна ученият. — Прозакът щеше да преобрази живота ми.

Ким го стрелна с очи. Имаше чувството, че току-що е споделил с нея нещо съкровено.

— Не е задължително да ми отговаряш — рече тя. — Сигурно нямам и право да питам, но опитвал ли си някога прозак?

— Нямам нищо против да ти отговоря — успокои я Едуард. — Взимал съм го от време на време в продължение на две години. Когато баща ми почина, се чувствах потиснат. Като знам какви бяха отношенията ни, не очаквах от себе си такава реакция. Един колега ме посъветва да опитам прозак и аз го послушах.

— Помогна ли ти? — поинтересува се Ким.

— Определено — отвърна той. — Не веднага, но с времето депресията изчезна. Ала най-интересното е, че лекарството ми вдъхна самоувереност. Не го очаквах, затова и едва ли съм си го внушил. За мен беше само добре дошло.

— А някакво странично действие?

— Да, имаше странично действие, което обаче не беше болка за умиране, като знам колко лесно се отървах от потиснатостта.

— Виж ти! — възкликна Ким.

— Дано не си изпаднала в ужас с твоето пуританско отношение към лекарствата.

— Я не се занасяй! — рече младата жена. — Тъкмо обратното. Признателна съм ти за прямотата. Пък и коя съм аз, че да те съдя? Никога не съм вземала прозак, но докато следвах в колежа, също съм се подлагала на психотерапия. Така че сме квит.

Едуард се засмя.

— Точно така! И двамата сме ненормални. Едни такива малки, симпатични откачалки! — той комично се изплези; двамата се заляха в смях.