Читаем Братята полностью

— Да, прекрасна идея. — Те седнаха на прашното продънено канапе, а Чап наля три чаши кафе от каничката, която тъкмо се бе сетил да напълни. Седна срещу тях на паянтовия плетен стол. Майката беше замаяна. Лелята беше любопитна, очите й шареха из кантората и търсеха някакъв признак на просперитет. Не бяха бедни, но на тяхната възраст никога нямаше да забогатеят.

— Много съжалявам за Тревър — каза Чап.

— Просто ужасно — каза мисис Карсън, а устната й потрепера. Чашата й се разтресе и по дрехата й се разля кафе. Тя не забеляза.

— Той имаше ли много клиенти? — попита леля Хелън.

— Да, много зает беше. Добър адвокат. Един от най-добрите, с които съм работил.

— Вие секретар ли сте? — попита Карсън.

— Не, помощник. Вечер уча право.

— Вие ли се занимавате с уреждането на наследството? — попита леля Хелън.

— Не — отвърна Чап. — Надявах се, че затова сте дошли.

— О, ние сме прекалено стари — каза майката.

— Колко пари остави той? — попита лелята.

Чап стана малко по-сериозен. Старата беше истинска хрътка.

— Нямам представа. Не се занимавах с парите.

— А кой се занимаваше?

— Предполагам, че счетоводителят му.

— Кой е той?

— Не знам. Тревър не споделяше много.

— Така е — каза тъжно майка му. — Дори и като момче. — Тя отново разля кафето си, този път на канапето.

— Вие плащате сметките тук, нали? — попита лелята.

— Не. Тревър се занимаваше с финансовите въпроси.

— Вижте какво, младежо, искат ни шестстотин долара, за да пренесат тялото му от Ямайка.

— Защо е ходил там? — намеси се майката.

— Взе си малко отпуск — отвърна Чап.

— Тя няма шестстотин долара — довърши Хелън.

— Напротив, имам.

— А, тук има малко пари — каза Чап и лелята изглеждаше доволна.

— Колко? — попита тя.

— Малко повече от деветстотин долара. Тревър обичаше да държи много дребни.

— Дайте ми ги — заяви леля Хелън.

— Смяташ ли, че е редно? — попита майката.

— По-добре ги вземете — каза Чап мрачно. — Иначе ще отидат в наследството му и данъчните ще ви ги вземат.

— Какво друго ще иде в наследството? — попита лелята.

— Всичко това — каза Чап, като махна към кантората, докато отиваше към бюрото си. Извади смачкан плик, пълен с банкноти, прехвърлени преди малко от отсрещната къща. Даде го на Хелън, която го грабна и преброи парите.

— Деветстотин и двайсет и нещо отгоре — каза Чап.

— Коя банка мислите, че използваше той? — попита Хелън.

— Нямам представа. Както казах, той не говореше за парите си. — В известен смисъл Чап казваше истината. Тревър беше прехвърлил деветстотин хиляди долара от Бахамите на Бермудските острови и оттам следите изчезваха. Парите сега бяха скрити в някаква банка в сметка, чийто номер беше известен само на Тревър Карсън. Те знаеха, че е тръгнал към Големия Кайман, но банките там ревниво пазеха тайната на влога. Двата дни щателни проучвания не бяха разкрили нищо. Убиецът му беше взел портфейла и ключа и докато полицията беше на местопрестъплението, беше претърсил хотелската стая. В едно чекмедже бяха скрити около осем хиляди долара в брой, но нямаше други значителни суми. И нищо, което да подсказва къде Тревър е скрил парите.

В Лангли смятаха, че по някаква причина Тревър е подозирал, че го следят. Основната част от парите липсваха, макар че той би могъл да ги вложи в някоя банка на Бермудите. Хотелската му стая беше взета без резервация — той просто беше влязъл от улицата и беше платил в брой за една вечер.

Един беглец, който следваше деветстотин хиляди долара от остров на остров, би държал някъде близо до себе си документите за банковите операции. У Тревър не откриха нищо.

Докато леля Хелън броеше единствените пари, които сигурно щяха да получат като наследство, Уес си мислеше за скритото състояние, изгубено някъде из Карибите.

— Какво да правим сега? — попита майката на Тревър.

Чап сви рамене и каза:

— Предполагам, че трябва да го погребете.

— Бихте ли ни помогнали?

— Всъщност аз не се занимавам с такива неща. Аз…

— Трябва ли да го откараме обратно в Скрантън? — попита Хелън.

— Ваша работа.

— Колко ще струва това? — попита лелята.

— Нямам представа. Никога не ми се е налагало да правя нещо такова.

— Но всичките му приятели са тук — каза майката, като попиваше очите си с кърпичка.

— Той напусна Скрантън отдавна — каза Хелън, като стрелкаше поглед във всички посоки, сякаш тръгването на Тревър от Скрантън беше свързано с дълга и не съвсем чиста история. Чап не се съмняваше в това.

— Сигурна съм, че приятелите му ще искат да има някакъв помен — каза мисис Карсън.

— Всъщност поменът вече е планиран — отвърна Чап.

— Наистина ли? — възкликна удивена тя.

— Да, утре от четири часа.

— Къде?

— В „Питс“, на няколко пресечки оттук.

— „Питс“ ли? — повтори Хелън.

— Ами… това е нещо като ресторант.

— Ресторант значи. А защо не църква?

— Не съм сигурен, че той ходеше на църква.

— Като малък ходеше — защити го майка му.

В памет на Тревър сервирането на напитки на половин цена щеше да започне в четири вместо в пет и да продължи до полунощ. Щеше да се пие бира от петдесет цента, любимата на Тревър.

— Дали да идем? — попита притеснено Хелън.

— Не бих ви посъветвал.

— Защо? — попита мисис Карсън.