Читаем Братята полностью

Служителката чукна няколко пъти по клавиатурата. Според компютъра човек на име Арън Лейк беше наел кутията на името на Ал Кониърс преди около седем месеца. Беше предплатил за една година, така че не дължеше нищо.

— Да не е същият, който се кандидатира за президент? — попита чиновничката, докато й подаваше един формуляр през гишето.

— Да — отвърна Джейн, като се подписа където трябваше.

— И няма адрес за препращане?

— Не, няма.

Джейн взе папката и потегли на юг, обратно към града. Не се беше усъмнила в думите на Лейк, че е наел кутията, за да разкрие някакви измами в Пентагона. Не я интересуваше, нито пък имаше време да задава много въпроси. Лейк ги караше да работят по шестнайсет часа на ден и тя имаше много по-сериозни задачи.

Той я чакаше в офиса на кампанията си и в момента беше сам. Кабинетите и коридорите около него бяха претъпкани с десетина вида различни помощници, които търчаха насам-натам, сякаш всеки момент щеше да започне война. Лейк обаче се радваше на временно спокойствие. Тя му подаде папката и излезе.

Лейк преброи осем рекламни брошури — за доставка на тако, за междуградски разговори, автомивка и купони за това-онова. И нищо от Рики. Кутията беше закрита и нямаше адрес за препращане. Горкото момче трябваше да намери някой друг, който да му помогне. Лейк сложи брошурите и разписката за закриването в машината за унищожаване на документи под бюрото си, а после спря за момент да се порадва на успеха си. В живота си не беше правил много грешки. Постъпи глупаво, като писа на Рики, но въпреки това се отърва невредим. Какъв късмет!

Той се усмихна и едва не се засмя на глас, а после скочи от стола, взе сакото си и събра свитата си. Кандидат-президентът трябваше да ходи на предизборни срещи, а после да обядва с група производители на оръжие.

Какъв късмет наистина!

Отново в ъгъла на юридическата библиотека, докато тримата му нови приятели пазеха вратата като сънливи часовои, Аргроу си поигра с телефона достатъчно дълго, за да ги убеди, че е задвижил връзките си из целия тъмен и мъглив свят на офшорните банки. След като два часа мърмори, разхожда се из стаята и държа телефона до ухото си като вманиачен дилър, най-накрая той излезе от стаята.

— Добри новини, господа — оповести той с уморена усмивка.

Те се скупчиха край него, нетърпеливи да чуят резултата.

— Парите още са там — заяви важно Аргроу.

Последва големият въпрос, с който смятаха да проверят дали новодошлият е измамник или играч от класа.

— Колко са? — попита Спайсър.

— Сто и деветдесет хиляди долара и малко отгоре — отвърна Аргроу и тримата въздъхнаха в унисон. Спайсър се усмихна. Бийч погледна встрани. Ярбър погледна Аргроу, сбърчил изпитателно вежди. Изражението му като цяло беше доста доброжелателно.

Според техните сметки сумата възлизаше на сто осемдесет и девет хиляди долара плюс жалкия лихвен процент, който плащаше банката.

— Не ги е откраднал — промърмори Бийч и те си спомниха с добро за мъртвия си адвокат, който не се оказа такова чудовище, за каквото го смятаха.

— Интересно защо — промърмори Спайсър почти на себе си.

— Е, там са — каза Аргроу. — Доста юридически услуги са това.

Така изглеждаше и понеже никой от тримата не можеше да се сети за подходяща лъжа, те просто не отговориха.

— Ако ме извините за нахалството, на ваше място аз бих прехвърлил парите някъде другаде — продължи Аргроу. — От тази банка изтича информация.

— Къде да ги прехвърлим? — попита Бийч.

— Ако парите бяха мои, аз бих ги прехвърлил незабавно в Панама.

Това беше нов въпрос, за който не се бяха сетили, защото мислеха само за Тревър и вероятната му кражба. Но сега се налагаше да го разгледат най-внимателно, сякаш много пъти бяха говорили за това.

— Защо бихте ги преместили? — попита Бийч. — Парите са на сигурно място, нали?

— Предполагам, че да — отвърна с готовност Аргроу. Той знаеше накъде бият, а те не знаеха какво цели той. — Но сами виждате колко се държи на тайната на влога. Аз не бих използвал бахамските банки в днешно време, особено тази.

— А и не знаем дали Тревър не е казал на някого за нея — добави Спайсър, който все гледаше да обвини адвоката.

— Ако искате парите да са на сигурно място, прехвърлете ги — посъветва ги Аргроу. — Ще отнеме по-малко от един ден и няма да трябва да се притеснявате повече. Освен това накарайте парите да работят за вас. Тази сметка просто си седи там и печели по няколко цента лихва. Дайте я на някой специалист по инвестициите, за да ви носи петнайсет-двайсет процента печалба. Едва ли скоро ще ползвате парите.

Така си мислиш ти, приятелче, казаха си те. Но думите му звучаха напълно логично.

— Предполагам, че можете да ги прехвърлите? — попита Ярбър.

— Разбира се, че мога. Още ли не ми вярвате?

И тримата поклатиха глава. Напротив, вярваха му.

— Имам добри връзки в Панама. Помислете си по въпроса. — Аргроу погледна часовника си, сякаш беше загубил интерес към тяхната сметка, а някъде другаде го чакаха стотина неотложни дела. Беше казал най-важното и не искаше да настоява.

— Помислихме си — каза Спайсър. — Ще ги прехвърлим веднага.

Той се спогледа с останалите.