Читаем Братята полностью

— Само че има комисиона — обясни Аргроу като изпечен перач на пари.

— Каква комисиона? — попита Спайсър.

— Десет процента, за трансфера.

— Кой взима тези десет процента?

— Аз.

— Скъпичко е — каза Бийч.

— В зависимост от сумата. Всичко под един милион е с десет процента. Над сто милиона комисионната е един процент. Това е нормално в нашия бизнес и точно затова нося зелена затворническа риза, а не костюм за хиляда долара.

— Това е обир — каза Спайсър, човекът, който беше крал печалбите от бингото, организирано с благотворителна цел за подпомагане на сирачетата.

— Хайде не ме поучавайте, моля ви. Говорим за малък дял от пари, които и без това са мръсни. Ако щете. — Тонът му беше невъзмутим като на опитен банкер, сключвал къде-къде по-големи сделки.

Ставаше въпрос само за деветнайсет хиляди от една сметка, която мислеха за празна. След като Аргроу вземеше своите десет процента, на Братята щяха да им останат сто и седемдесет хиляди долара, по около шейсет хиляди на човек, и щяха да бъдат повече, ако вероломният Тревър не беше прибрал толкова голям дял. Освен това те бяха уверени, че ги чакат още по-тучни пасища. Плячката на Бахамите беше дребна работа.

— Става — каза Спайсър, като погледна другите двама за одобрение. Те кимнаха бавно. И тримата си мислеха за едно и също. Ако изтръскването на Арън Лейк се развиваше по план, значи ги чакаха големи пари. Трябваше да има къде да ги скрият и може би щеше да им трябва помощ. Искаха да се доверят на този непознат. Решиха да му дадат един шанс.

— Освен това ще ми помогнете с обжалването — каза Аргроу.

— Добре, ще ти помогнем. — Вече бяха приятели.

Аргроу се усмихна.

— Сделката не е лоша. Ще проведа още няколко разговора.

— Трябва да знаеш нещо — каза Бийч.

— Добре.

— Името на адвоката беше Тревър Карсън. Той откри сметката, той превеждаше парите и всъщност правеше всичко. И е бил убит онзи ден вечерта в Кингстън, Ямайка.

Аргроу ги погледна въпросително. Ярбър му подаде вестник, който банкерът прочете много внимателно.

— Защо е изчезнал? — попита той след дълго мълчание.

— Не знаем — каза Бийч. — Напуснал е града, а ние разбрахме от ФБР за изчезването му. Предположихме, че просто ни е откраднал парите.

Аргроу върна вестника на Ярбър и скръсти ръце на гърдите си. Наклони глава, присви очи и се постара да изглежда изпълнен с подозрения. Нека се потят.

— Колко мръсни са тези пари всъщност? — попита той, като че ли се чудеше дали да не се откаже.

— Не са от наркотици — отвърна бързо Спайсър, сякаш всички други пари бяха чисти.

— Не можем да кажем точно — добави Бийч.

— Предлагаме ти сделка — намеси се и Ярбър. — Съгласен ли си, или не?

Добър ход, старче, поздрави го наум Аргроу.

— Значи и ФБР знаят? — попита той на глас.

— Те знаят само за изчезването на адвоката — отвърна Бийч. — Не и за офшорната сметка.

— Дайте да изясним нещата. Имаме убит адвокат, намесва се ФБР, появява се и офшорна сметка с мръсни пари, нали? С какво се занимавате вие тук?

— Не ти трябва да знаеш — отвърна Бийч.

— Май сте прав.

— Никой не те принуждава да участваш — каза Ярбър.

Значи трябваше да се вземе решение. За Аргроу червените флагчета бяха вдигнати, минното поле беше маркирано. Ако продължеше, той щеше да го направи със съзнанието, че тримата му нови приятели може да са опасни. Това, разбира се, не означаваше нищо за Аргроу. Но за Бийч, Спайсър и Ярбър всяко пропукване в тайното им сдружение, колкото и незначително да беше то, означаваше, че допускат нов съучастник. Никога нямаше да му кажат за изнудването, още по-малко за Арън Лейк, нито пък щяха да му дадат още пари, освен ако не си ги изработеше сам с банкерските си способности. И все пак той вече знаеше повече, отколкото трябва. Братята нямаха избор.

Отчаянието изигра немалка роля за тяхното решение. С Тревър бяха имали достъп до външния свят, нещо, което бяха приемали за даденост. Сега, когато него го нямаше, техният свят значително се беше свил.

Макар че още не си го признаваха, уволняването на Тревър беше грешка. Би трябвало да го предупредят и да му кажат всичко за Лейк и подправените писма. Тревър не беше идеален, но те имаха нужда от всякаква помощ. От когото и да било.

Може би след ден-два отново биха го наели, но нямаха тази възможност. Тревър избяга и сега беше мъртъв.

Аргроу имаше достъп до външния свят. Той имаше телефон и приятели и знаеше какво да прави. Може би щяха да имат нужда от него, но щяха да действат бавно.

Аргроу се почеса по главата и се намръщи, като че ли усещаше първите признаци на главоболие.

— Не ми казвайте нищо повече — заяви той. — Не искам да знам.

Той се върна в стаичката им и затвори вратата след себе си, а после седна на крайчеца на масата и отново се престори, че води разговори с половината Карибски басейн.