— Божията формула.

II

Полифоничната мелодия, която се разнесе от джоба на панталона му, извести Томаш, че някой го търси по мобилния телефон. Пъхна ръка в джоба и извади малкия сребрист апарат — на екрана беше изписано родители.

— Да, моля?

Познат женски глас отговори от другия край, сякаш само на метър разстояние.

— Ало? Томаш?

— Здравей, мамо.

— Къде си, сине? Върна ли се вече?

— Да, пристигнах днес следобед.

— Добре ли мина всичко?

— Да.

— Слава Богу! Винаги, когато пътуваш, съм в напрежение.

— О, мамо, напразно се притесняваш. Пътуването със самолет е нещо обичайно в наше време. Все едно да пътуваш с автобус или влак, само че е по-бързо и по-удобно.

— Така е, но въпреки това се притеснявам. А и ти ходи в арабска страна, нали? Там непрекъснато гърмят, убиват хора, ужасно е. Не гледаш ли новините?

— Е, не е чак толкова страшно! — разсмя се синът. — Хората са много симпатични и възпитани.

— Дано. Докато не гръмнат следващата бомба.

Томаш въздъхна нетърпеливо.

— Добре, добре — каза той. Явно нямаше желание да продължава разговора в същия дух. — Важното е, че всичко мина добре и вече съм тук.

— Слава Богу.

— А татко как е?

Тя се поколеба от другата страна на линията.

— Ами татко ти… мм… крепи се.

— Много добре — отвърна Томаш, без да усети колебанието.

— А ти, мамо, още ли сърфираш из интернет?

— Понякога.

— Не ми казвай, че гледаш сайтовете с порнография — пошегува се синът.

— Пак се занасяш с мен — възнегодува майката. Прокашля се. — Виж, Томаш, аз и баща ти ще дойдем утре в Лисабон.

— Утре ли ще дойдете?

— Да.

— Тогава можем да обядваме заедно.

— Да. Ще тръгнем рано сутринта, но ще караме спокойно, така че ще пристигнем някъде към единадесет или по обяд.

— Тогава да се срещнем при мен, в «Гулбенкян». В един следобед.

— В един следобед в «Гулбенкян» ли? Добре, така се разбираме.

— А какво ще правите тук?

Майката замълча несигурно на другия край на линията.

— После ще говорим, сине — каза накрая. — После ще говорим.

Бетонната сграда с изчистени абстрактни хоризонтални линии приличаше на извънвремева структура, която изплуваше сред зеленината като мегалитен строеж, като огромен долмен на върха на зеленото било. Докато вървеше по каменната рампа, Томаш се полюбува на архитектурата с неизменното възхищение, което будеше у него подобната на модерен акропол сграда, чиято метафизична конструкция се бе сляла с гората и хълма, сякаш бе изконна част от него.

Фондация «Гулбенкян».

Влезе във фоайето с чанта в ръка и изкачи широкото стълбище. Огромни стъкла прорязваха солидните стени, приобщавайки сградата към градината, изкуствената структура към природния пейзаж, бетона към растенията. Прекоси коридора пред голямата аудитория, почука на вратата на кабинета и влезе.

— Здравей, Албертина, всичко наред ли е?

Секретарката прибираше някакви документи в шкафа. Обърна глава и се усмихна.

— Добро утро, професоре. Пристигнахте ли вече?

— Да, както виждате.

— Добре ли мина всичко?

— Прекрасно. Инженер Витал тук ли е?

— Господин Витал е на съвещание с персонала от музея. Ще се върне следобед.

Томаш остана нерешително на мястото си.

— Ами… нося отчета за пътуването ми до Кайро. Може би е по-добре да се върна по-късно?

Албертина седна на бюрото.

— Оставете го тук — предложи. — Когато господин Витал се върне, ще му го предам. А ако той има въпроси, ще се свържа по-късно с вас, съгласен ли сте?

Историкът отвори чантата и извади няколко страници, хванати с кламер в единия край.

— Много добре — каза той, докато подаваше страниците на секретарката. — Ето отчета. Нека той да ми се обади, ако е нужно.

Томаш се обърна да излиза, но Албертина го спря.

— Професоре!

— Да?

— Обади се Грег Съливан от американското посолство. Помоли да му се обадите веднага щом можете.

Историкът се върна по същия път и отиде в кабинета си, малко помещение на партера, ползвано обикновено от консултантите на фондацията. Седна зад бюрото и се зае за работа, уточнявайки графика на лекциите до края на семестъра.

Прозорецът на кабинета гледаше към градината, където листа и трева се полюшваха от вятъра като в ливада, с блеснали на слънцето капчици роса, досущ като скъпоценни камъни. Обади се на един асистент и уговори с него подробностите около лекциите, обещавайки да остави във факултета конспектите, които довършваше. После потърси в паметта на телефона номера на културния аташе от американското посолство и му позвъни.

— Съливан на телефона.

— Здрасти, Грег. Томаш Нороня е, от «Гулбенкян».

— Hi, Томаш. Как сте?

Американският културен аташе говореше португалски със силен американски акцент.

— Всичко е наред. А вие как сте?

— Great.12 Как беше в Кайро?

— Нормално. Мисля, че ще сключим сделка за закупуването на стелата, която отидох да проуча. Сега е ред на администрацията да реши, разбира се, но моето мнение е положително и поставените условия ми се струват приемливи.

— Не знам какво толкова специално намирате в тези египетски вехтории — разсмя се американецът. — Мисля, че има по-интересни неща, за които човек да си похарчи парите.

— Говорите така, защото не сте историк.