Читаем Божията формула полностью

— Кажете.

— Всичко, което ще си кажем оттук нататък, е поверително. Вие не трябва да разкривате никому нищо от съдържанието на разговора ни. Разбрахте ли? На никого. Дори да не постигнем съгласие, вие се задължавате да запазите мълчание относно предмета на разговора. — Погледна го в очите. — Ясна ли бях?

— Да.

— Убеден ли сте?

— Да, не се притеснявайте.

Ариана отвори папката и извади картонче и лист хартия, които показа на събеседника си.

— Това е личната ми карта на служител от Министерството на науката.

Томаш взе картата. Беше написана само на фарси и имаше снимка на Ариана с традиционно облекло.

— Всякак сте хубава.

Иранката се усмихна.

— А вие? Все същият ухажор, нали?

Историкът отново се взря в картата.

— Не разбирам нищо от написаното тук. — Върна документа с равнодушен жест. — Според мен това би могло да е фалшив документ, изработен в която и да е печатница.

Ариана се усмихна.

— Когато му дойде времето, ще се убедите, че всичко това е истина. — Показа му листа. — Това е документ от Министерството на науката, който гарантира автентичността на ръкописа, върху който бихме искали да работите.

Португалецът разгледа документа и го изчете от край до край. Официалният сертификат с ирански печат беше написан на английски език. Според документа Ариана Пахраван бе шеф на работна група, сформирана от Министерството на науката, научните изследвания и технологиите на Ислямска република Иран със задача да разшифрова и прецени автентичността на ръкописа, наречен Die Gottesformel. Накрая завъртулка в синьо представляваше подпис, който не се четеше и който беше идентифициран отдолу като подпис на Бозоргмехр Шафак, министър на науката, научните изследвания и технологиите.

Томаш посочи названието на ръкописа.

— Die Gottes какво?

— Die Gottesformel. На немски е.

— Разбрах, че е на немски — разсмя се той. — Но какво е?

Ариана извади от папката още един лист, сгънат на четири, внимателно го разтвори и го обърна към Томаш. Написан с главни букви на пишеща машина, се четеше същият израз DIE GOTTESFORMEL; под него имаше напечатани стихове и подпис в едната четвъртинка от листа.

— Това е ксерокопие на първата страница от въпросния ръкопис — поясни Ариана. — Както виждате, отнася се за същото заглавие, споменато от министър Шафак в представения ви документ.

— Да, Die Gottesformel — повтори Томаш. — Но какво е това?

— Този ръкопис е дело на една от най-значимите личности в историята.

— На кого? — засмя се Томаш. — На Исус Христос ли?

— Виждам, че сте шегобиец.

— Добре, предавам се. Кой е той?

Ариана си отчупи късче хляб, намаза го с хумус и го хапна с демонстративно бавни жестове, сякаш да подчертае драматизма на онова, което предстоеше да разкрие.

— Алберт Айнщайн.

Томаш разгледа ксерокопието с още по-голямо любопитство.

— Айнщайн ли? Хм… интересно. — Погледна Ариана. — Този подпис наистина ли е на Айнщайн?

— Да.

— И почеркът ли е негов?

— Разбира се. Калиграфските тестове го потвърдиха.

— А кога е бил публикуван този текст?

— Никога не е бил публикуван.

— Моля?

— Не е издаван.

— Никога?

— Никога.

— Твърдите, че е неиздаван текст?

— Да.

Историкът издаде звук, който изразяваше възхищение и удивление. Любопитството го изгаряше като огън. Зае се отново да разглежда ксерокопието, буквите от заглавието, стиховете и подписа на Айнщайн най-отдолу. От листа погледът му се насочи към папката на Ариана, която все още лежеше на масата.

— Къде са останалите страници?

— В Техеран.

— Можете ли да ми дадете копия, за да ги разуча?

Иранката се усмихна.

— Не. Това е строго поверителен документ. Ще трябва да отидете до Техеран, за да анализирате ръкописа. — Наведе глава. — Какво ще кажете да заминете направо за там?

Томаш се разсмя и протегна ръка напред, като полицай, който спира движението.

— Спокойно. Първо, не съм сигурен дали ще мога да свърша тази работа. Все пак съм изпратен тук със задача от фондация «Гулбенкян». Освен това имам други ангажименти в Лисабон, нали така? Часовете ми в…

— Сто хиляди евро — прекъсна го Ариана, без да мигне. — Имаме готовност да ви изплатим сто хиляди евро.

Историкът се поколеба.

— Сто хиляди евро?

— Да. Плюс всички разходи.

— За какъв срок става дума?

— Колкото е необходимо.

— Какво ще рече това? Седмица?

— Един или два месеца.

— Един или два месеца? — Томаш се замисли. — Мм… не знам дали ще мога.

— Защо? Повече ли ви плащат в «Гулбенкян» или в университета?

— Не, не става въпрос за това. Имам си задължения… с една дума, не мога току-така да зарежа всичко, нали разбирате?

Ариана се наведе над масата и впи очите си с цвят на мед в неговите.

— Професоре, сто хиляди евро са доста пари. А ние ще ви изплащаме по сто хиляди евро на месец плюс разходите.

— На месец, казвате?

— На месец — потвърди тя. — Ако са два месеца, това прави двеста хиляди и така нататък.

Томаш претегли офертата. Сто хиляди евро на месец са по три хиляди на ден. Тоест, би спечелил на ден, колкото за месец във факултета. Защо се колебае? Историкът се усмихна и протегна ръка над масата.

— Съгласен съм.

Стиснаха си ръцете, сключвайки сделката.

— И заминаваме за Техеран веднага — добави тя.