Игрите са изпитание за способностите ти. Забавлението е решаващо за развитието на човечеството. Хайде, Макс, забавлявай се.

Спрях, без да обръщам внимание на тълпите хора, които се носеха около нас по улицата.

— Не искам да се забавлявам! Искам отговори! — изтърсих неволно.

Лудото момиче, което говореше с Гласа в главата си.

Качи се на автобуса за Медисън авеню — каза Гласът. — Слез, когато забавлението започне.

89

Не знам за онези от вас, които чуват гласове, но нещо в тона на моя ме накара да му се подчиня безусловно.

Премигнах и установих, че останалите от ятото ме гледат притеснено с очакването, че ще потъна съвсем в дълбините на лудостта пред очите им.

— Макс, добре ли си? — попита Ръч.

Кимнах, огледах се за табела с името на улицата и казах:

— Мисля, че трябва да се качим на автобуса за Медисън авеню.

Зъба ме изгледа замислено.

— Защо?

Обърнах се така, че останалите да не ме виждат и казах безгласно:

— Гласът.

Той кимна и прошепна:

— Макс, а ако е клопка?

— Не знам! — отвърнах му. — Може би просто трябва да го слушаме известно време, за да проверим.

— Да слушаме кого! — настоя Газопровода.

Вече вървях към ъгъла. Чух Зъба:

— Макс чува глас в главата си. Не знаем чий.

До тук с идеята да не тревожим останалите.

— Нещо като съвестта й? — попита Ръч. — Телевизорите ли са виновни?

— Не знаем — отвърна Зъба. — Очевидно гласът е поискал да се качим на автобуса за Медисън авеню.

Автобусната спирка беше на четиринайсет пресечки. Качихме се, пуснах монетите в апарата, а шофьорът махна с ръка:

— Минавайте, минавайте — рече отегчено.

Надявах се Гласът да престане с тези скъпи желания, защото не ни оставаха почти никакви пари.

За хора, които се изнервят в тесни затворени пространства или от прекомерната близост с други човешки същества, пътуването в автобус бе същински кошмар. Беше толкова претъпкано, че трябваше да стоим прави, притиснати отвсякъде от хора. Успокоих се с мисълта, че винаги можехме да разбием някой от прозорците с крак и да изскочим навън, но, така или иначе, преживяването опъна и малкото останали ми здрави нерви. Непрекъснато въртях глава и се оглеждах за пътници, които изведнъж се преобразяват в Заличители.

Е, Глас? — помислих си. — Сега какво?

Убедена съм, че ще се учудите — Гласът не отговори.

До мен Ейнджъл ме стискаше доверчиво за ръка и наблюдаваше града през прозореца. Това беше задачата ми — носех отговорност за безопасността на останалите. Трябваше да открия Института. Ако мозъчните ми пристъпи ме убиеха, Зъба щеше да поеме командването, но дотогава аз бях нумеро уно. Не можех да си позволя да предам доверието им. Чуваш ли, Глас? Ако планът ти е да ме накараш да го направя, ще съжалиш, че изобщо… си се появил в мозъка ми.

Боже, бях пълна откачалка.

— Драги пътници — прозвуча гласът на шофьора в колоните. — Петдесет и осма улица! Царството на забавленията!

Погледнах Зъба стреснато, след което изблъсках останалите през задната врата на автобуса. Слязохме на окъпания в слънце тротоар, а автобусът потегли шумно и ни задави с облак дим. Намирахме се в единия край на Сентръл парк.

— Какво… — започнах аз и се ококорих.

На отсрещната страна на улицата се издигаше голяма стъклена сграда. На витрината имаше огромно плюшено мече, огромен дървен войник и петметрова балерина, застанала на един крак.

На табелата пишеше „АФО Шмит“.

Най-великият магазин за играчки на света.

Ами добре.

90

Ние, бедните, ощетени, жалки крилати мутантчета, никога не бяхме влизали в магазин за играчки, а „АФО Шмит“ беше мястото, на което децата се питаха дали не са умрели и не са се озовали в рая. Вътре, точно до входната врата, имаше двуетажен часовник, покрит с движещи се фигури. Песента It’s a Small World25 гърмеше, но реших, че целта е да заглуши глъчката.

Нямах понятие защо бяхме тук. Надеждата, че подобна лудория можеше по някакъв начин да ни доближи до Института, беше доста смела, но все пак взех лидерското решение да проверим какво ще стане.

Редица плюшени животни в реални размери, оглавявани от внушителен жираф, сочеха пътя към отдела с плюшени играчки, който беше колкото цялата ни стара къща.

Газопровода и Ейнджъл бяха зяпнали — опулили очи и отворили усти, те поглъщаха изобилието от неописуеми играчки, което надхвърляше въображението ни.

— Иги — възкликна Газопровода, — има цяла стая с Лего и Бионикъл.

— Върви с тях — казах на Зъба. — Но не ме изпускай от поглед, става ли?

Той кимна и последва момчетата в стаята на Лего, а аз продължих след Ейнджъл и Ръч, които вземаха животно след животно.

— Майчице мила! — възкликна Ръч и прегърна малък плюшен тигър. — О, Макс, не е ли прекрасен? О-о, казва се Самсон.