Другият отвърна сухо:

— Няма да мръдна, докато не престанете да бъзикате компютъра ми. И защо не закараш гаджето си в болница?

Гаджето? Боже, по-късно това щеше да ми излезе през носа. Думите му бяха достатъчни, за да си наложа да се подпра на лакът и да се надигна до седнало положение.

— Кой, по дяволите, си ти? — изръмжах, но отслабналият ми плачлив гласец развали ефекта.

Запремигах бързо. Дори бледата светлина в тунела ми причиняваше болка. Опитах се да се фокусирам върху натрапника.

Успях с мъка да различа момче на моята възраст: опърпано хлапе със стара военна униформа. На презрамки през раменете си беше окачил очукан лаптоп подобно на ксилофон.

— Не е твоя работа! — сопна ми се той. — Просто престани да съсипваш харддиска ми.

Все още бях отпаднала и ми се гадеше, разцепващото главоболие не ме беше пуснало и потрепервах, но реших, че ще мога да свържа едно смислено изречение.

— Какво искаш да кажеш?

— Това!

Момчето обърна компютъра си към нас. Видях екрана и се ококорих.

Бърканица от прелитащи се образи, картини, карти, редове зашифрован текст, безмълвни филмови кадри на говорещи хора. Всичко онова, което беше заляло мозъка ми по време на пристъпа.

ЧАСТ ПЕТА

ГЛАСЪТ… АМИ, ДА, МОЯТ ГЛАС

86

Вперих очи в мърлявото лице на момчето.

— Кой си ти? — попитах пак с разтреперан глас.

— Аз съм човекът, който ще те ступа, ако не престанеш да се бъзикаш със системата ми — отговори то ядосано.

В следващия миг екранът на компютъра му се изчисти напълно и стана тъмнозелен като военните му дрехи. След това отгоре се появи голям червен надпис: Здравей, Макс.

Зъба рязко завъртя глава към мен, а аз се вгледах безпомощно в големите му тъмни очи. После обърнахме глави обратно към екрана. На него пишеше: Добре дошла в Ню Йорк.

В главата ми заговори глас: Знаех, че ще дойдеш. Имам сериозни планове за теб.

— Чуваш ли го? — прошепнах аз. — Чу ли?

— Какво? — попита Зъба.

— Гласа? — отвърнах.

Болката в главата ми продължаваше, но беше отслабнала и, изглежда, щях да си спестя повръщането. Отново разтрих слепоочия, без да отмествам поглед от компютъра на момчето.

— Какво става? — попита то.

Вече далеч не звучеше смело, а по-скоро стъписано.

— Кой е Макс? Как го правите?

— Не правим нищо — каза Зъба.

В мозъка ми избухна нов пристъп на болка, а на екрана отново заиграха несвързани образи, неясни думи, чертежи, рисунки, всичко — хаотично и объркано.

Докато гледах екрана и разтривах слепоочия, присвита от болка, различих четири думи: Институт за висш живот.

Погледнах Зъба. Кимна незабележимо — и той ги беше прочел.

След това екранът отново угасна.

87

Момчето моментално затрака команди по клавиатурата, като си мърмореше: „Ще проследя това…“

Двамата със Зъба се бяхме втренчили в него. След няколко минути обаче малкият гений спря и ядосано перна компютъра си. Присвитите му очи огледаха всяка подробност: засъхналата кръв по брадичката ми, останалите хлапета около нас.

— Не знам как го правите — рече той с примирено раздразнение в гласа. — Къде ви е машината?

— Нямаме никаква машина — отвърна Зъба. — Страшничко, а?

— Бягате ли от нещо? Неприятности ли си имате?

Джеб ни беше набил в главите, че не трябва да се доверяваме на никого (както бяхме разбрали — включително и на него самия). Малкият гений започваше доста да ме притеснява.

— И защо ти хрумна това? — попита Зъба спокойно.

Момчето завъртя очи.

— Да видим. Може би защото сте група деца, които спят в тунел на метрото. Някак е логично, не мислиш ли?

Добре де, прав беше.

— Ами ти? — попитах го. — И ти си дете, което спи в тунел на метрото. Не трябва ли да ходиш на училище?

Момчето се изсмя.

— Изключиха ме от МИТ.

МИТ23 беше университет за умници — бях го чувала. Това момче не беше достатъчно пораснало за там.

— А-ха-а — опитах се да прозвуча невероятно отегчена.

— Не, сериозно — продължи той с доста овчедушен гласец. — Приеха ме по-рано. За магистър по компютърни технологии. Но се опънах и ми показаха вратата.

— В какъв смисъл се „опъна“? — попита Зъба.

— Отказах да си пия торазина — повдигна рамене той. — Казаха: „Няма торазин, няма университет“.

Бях прекарала достатъчно време в компанията на смахнати учени, за да науча това-онова. Например, че торазинът беше лекарство за шизофрения.

— Значи торазинът не ти хареса? — подметнах.

— Не. — Лицето му се вкамени. — Нито халдолът, мелерилът или зипрексата. Отвратителни са. Хората искат да си трая, да върша каквото ми кажат и да не правя проблеми.

Странно — малко ми напомняше на нас самите. Беше избрал трудния и мизерен живот пред живота под нечии грижи, в който се чувстваш като затворник.

Само че ние не бяхме шизофреници, разбира се. Но като се замисля, аз чувах нечий глас в главата си. По-добре беше да не прибързвам със заключенията.

— И за какво ти е този компютър? — попита Зъба.

Момчето отново вдигна рамене.