— С него си изкарвам хляба. Мога да проникна навсякъде. Понякога хората ми плащат. Работя, когато ми потрябват пари. — Изведнъж затвори уста. — Защо? Кой се интересува?

— Спокойно, братле — повдигна вежди Зъба. — Просто си говорим.

Момчето обаче вече отстъпваше с гневно изражение.

— Кой ви изпраща? — попита по-високо. — Кои сте вие? Оставете ме на мира! Не се приближавайте!

Зъба вдигна ръце в опит да го успокои, но момчето вече се беше обърнало и бягаше. След петнайсетина секунди стъпките му заглъхнаха в мрака.

— Винаги е хубаво да срещнем някой по-луд от самите нас — подметнах аз. — След това се чувстваме що-годе нормални.

— Ние? — рече Зъба.

— Какво става? — попита Иги сънено и се изправи.

С въздишка започнах да разказвам на Иги за момчето с компютъра. Гласа в главата ми, образите, които пробягваха през съзнанието ми по време на пристъпите. Постарах се да прозвуча безгрижно, за да не усети, че всъщност здравата съм се уплашила.

— Може би полудявам — рекох спокойно. — Но това е пътят към славата — като Жана Д’Арк.

— И си проникнала в неговия компютър? — каза Иги подозрително.

— Не виждам как — отвърнах, — но предвид, че нямам никакво понятие в кого или в какво би могла да се крие причината, явно не мога да го изключа като вариант.

— Хм-м. Мислите ли, че има връзка с Училището или с Института? — попита Зъба.

— Или е това, или е по рождение — отвърнах саркастично. — И въпреки нищожния шанс да не е по рождение, хайде наистина, наистина да се постараем да намерим Института утре. Сега поне знаем името му.

Институт за висш живот.

Лесно се помни, а?

88

Случвало ли ви се е да се събудите около хиляда пъти по-уморени, отколкото сте били на лягане?

На следващата сутрин — предположих, че е сутрин, тъй като всички се бяхме събудили, — се чувствах като една от дванайсетте принцеси, които всяка нощ танцували, докато скъсали обувките си, и трябвало да спят на целия следващ ден24. Да, обаче: а) аз не съм принцеса; б) да ти се пръска мозъкът от болка, докато се опитваш да преспиш в тунел на метрото далеч не може да се сравнява с цяла нощ танци; и в) кубинките ми си бяха здрави. Като изключим горните уточнения, чувството беше точно такова.

— Сутрин ли е? — попита Ейнджъл с прозявка.

— Гладна съм. — Както се очакваше, това бяха първите думи на Ръч.

— Добре, ще ви намерим нещо за хапване — рекох уморено. — След това тръгваме да търсим Института.

Със Зъба и с Иги се бяхме разбрали да не казваме на по-малките нито за хакера, нито за последния ми мозъчен пристъп. За какво да ги тревожим?

Бяха ни нужни няколко минути, докато се ориентираме из тунелите на метрото, за да се озовем на светло. Човек осъзнава, че е бил на място със застоял въздух, когато уличната смрад на Ню Йорк му се стори свежа и чиста.

— Колко е светло — рече Газопровода и закри очи с ръка. И после: — Това фъстъци с мед ли са?

Невероятният им аромат беше просто неустоим. Дори на сергията да стоеше Заличител, вероятно пак щяхме да идем да си купим. Загледах продавача. Не. Не беше от тях.

Купихме си фъстъци и закрачихме по Четиринадесета улица, дъвчейки, докато аз се опитвах да измъдря някакъв смислен начин да претърсим града. Първо, указател. Видяхме една телефонна будка пред нас, но верижката на указателя висеше празна. Дали в някой магазин нямаше да ни услужат? Ей! Бюро „Справки“! Изрових някакви монети от джоба си и вдигнах слушалката. Набрах 411.

— Град Ню Йорк, Институт за висш живот — казах, когато автоматичният оператор се включи.

— Съжалявам, търсеният обект отсъства. Моля, проверете и опитайте отново.

Безсилният яд беше вечният ми спътник. Идеше ми да извикам.

— Какво, по дяволите, да правим сега? — попитах Зъба.

Той ме погледна. Явно мислеше по въпроса. Протегна малкото хартиено пликче към мен:

— Фъстъче?

Продължихме напред, като похапвахме и смаяно се взирахме във витрините на магазините. Всичко, което човек можеше да си купи в света, беше изложено на Четиринадесета улица в Ню Йорк. Разбира се, ние не можехме да си позволим нищо. И все пак беше страхотно.

— Усмихни се, дават те по „Скрита камера“ — каза Зъба и посочи една витрина.

Принадлежеше на магазин за техника. Бяха свързали камера с няколко телевизора и излъчваха минувачите отпред. По навик наведохме глави и се обърнахме — включи се инстинктивната ни параноя, че някой може да види изображенията ни.

Внезапно се свих от остра, пронизваща болка в слепоочието. В същото време забелязах на екраните да изникват букви. Пред невярващия ми поглед на телевизорите се изписа: Добро утро, Макс.

— За Бога — сепна се Зъба и застина на място.

Иги се бутна в него и попита:

— Какво? Какво има?

— Това за теб ли е? — попита ме Газопровода. — Откъде те познават?

Да играеш, означава да се учиш, Макс — каза Гласът в главата ми.

Беше същият като снощи. Не можех да преценя дали принадлежеше на дете, или на възрастен, на мъж или на жена, на приятел или на враг. Чудно.