Произнасянето на думите на глас донякъде му помогна. Мигащата светлинка на пулта му напомни, че тунелът все още е отворен. Коста набра нужната команда и погледна как фалшивият астероид се затваря и се превръща в инертна маса. Надяваше се наистина да се е превърнал в инертен. Несъмнено мозъците зад тази операция си бяха давали сметка, че ако емпирейците попаднат на кораб, дегизиран като астероид, ще стане повече от ясно, че Мирът им е изпратил шпионин.

След изпълняването на тази задача корабът се върна в автоматичен режим и щеше да остане така, докато стигне Лорелей. Коста настрои един от дисплеите да му показва текущата ситуация и се върна към четивото си. Данните от Лорелей се оказаха доста по-подробни, отколкото бе очаквал, и трябваше здравата да наблегне върху четенето, за да ги приключи до момента на кацането.

Пашкулът остана инертен през следващите шест часа, докато корабът на Коста не се отдалечи достатъчно, за да бъде в състояние да засече промяната в статуса му. Шест часа прахосано време. Но огромната система от компютри и роботи, скрита дълбоко в скалата, остана безмълвна. Създателите ѝ бяха решили, че е абсолютно задължително Коста да вярва, че оставя зад себе си просто една празна черупка.

Тихо и незабележимо мрежата се активира и започна да се оглежда. Дори без наличието на основната памет сензорите нямаха проблем да открият центъра на мрежата, която бе хванала „Комитаджи“. Достатъчен за целта беше само роякът емпирейски кораби, който сновеше в района.

Сензорите се настроиха и започнаха работата си. Необходимо бе време — доста време — за постигането на набелязаната цел.

Мрежата беше търпелива.

2.

— Внимание — разнесе се от високоговорителите на космодрума спокоен баритон. — Дванадесетата последна совалка за космическия лайнер „Ксирус“ пристигна на Шестнадесети терминал. Всички пътници да се подготвят за проверка и качване на борда. Повтарям: внимание…

Тя седеше в дъното на чакалнята, наполовина скрита зад голяма декоративна ваза. Сви се още по-дълбоко в голямото кресло, докато последната група пътници взе багажа си и се запъти към пропуска. Внимателно отметна прясно изрусен кичур коса от лицето си и почувства познатото стягане в гърлото. След миг трябваше да стане и да се присъедини към опашката. И ако Трилинг Вейл наблюдаваше отнякъде…

Пое дълбоко дъх. Стомахът ѝ бе станал на топка. Чувството бе същото, което изпитваш, когато се готвиш да изпързаляш някой шаран и изведнъж разбереш, че шаранът се усеща. В подобна критична ситуация се налага вземане на бързо решение — дали да продължиш с надеждата, че това е фалшива тревога, или да се измъкнеш, да изгубиш времето, прекарано в дебнене и подготовки, и да започнеш отначало — с друг шаран, който по-лесно би се разделил с джобните.

Дали да не се измъкне и да не се откаже от цялата тази луда идея? Все още не беше късно. Можеше да стане, да напусне космодрума и да изчезне някъде на Ухуру, вместо да се отправя към нов и непознат свят.

Само че не ставаше. Трилинг имаше приятели навсякъде в Ухуру. Рано или късно щеше да се добере до нея. А на Лорелей… е, поне ще е с една глава напред.

Може би. Бръкна в джоба си — усети онова изтръпване в пръстите, което изпитваше винаги, когато докосваше нещо, до което се добираше с кървав пот на челото, и извади безценното парче фибропластмаса. Най-отгоре се мъдреше името Чандрис Лалаша. Вероятно за стотен път ѝ се прииска да имаше времето и парите да се сдобие с нова идентичност. Не беше използвала презимето си, откакто навърши тринадесет — година преди да срещне Трилинг и да тръгне с него. Но ако той се добереше до списъка на пътуващите, името Чандрис щеше да е достатъчно за разобличаването ѝ.

Мислено изсумтя. Как ли пък не, ако. Когато. Трилинг бе онзи, който я научи да прониква в засукани компютърни системи. Единствената ѝ надежда бе той просто да не очаква от нея толкова луда постъпка или поне да не вярва, че ще успее да събере пари за билет толкова бързо.

Но кой всъщност можеше да знае как точно работи мозъкът на Трилинг?

Чандрис несъзнателно стисна картата си още по-силно. Веднъж бе чула някакъв тип да разправя как убил жертвата си с билет за междузвездно пътуване. Чудеше се дали в тази история няма зрънце истина.

Опашката беше започнала да намалява. Пътниците прокарваха билетите си през четеца, показваха ги на дежурния служител и изчезваха в проходния тунел. Чандрис облиза устни, потръпвайки от непознатия ѝ тръпчиво-сладникав вкус на скъпото червило, и се изправи. Сърцето туптеше направо в ушите ѝ. Нареди се на опашката. Сега беше моментът. Както и последният шанс на Трилинг да се добере до нея. Беше прекарала цели четири часа — наблюдаваше внимателно преминаващите пътници, за да се убеди, че той не се промъкнал на борда. Ако хванеше тази последна совалка, щеше да е в безопасност. Поне засега.

Стигна до четеца и служителя.