Читаем Ангелиада полностью

Леши неохотно кимна. Внезапно се почувства виновен. Опасностите не му бяха чужди и неведнъж бе давал своята лепта в изпращането на хора на сигурна смърт. Но онези хора винаги бяха военни, които знаеха с какво са се захванали и имаха всички шансове да се измъкнат живи. Това обаче не се отнасяше за един цивилен с мизерно двумесечно обучение.

Още повече за цивилен, когото са лъгали още от самото начало.

— Може и да извади късмет.

Телторст го изгледа замислено.

— Може би. Бих искал копие на данните от Лорелей.

Леши улови погледа на Камбъл и кимна. Без да каже нито дума, офицерът се приближи до Телторст и му подаде малкия цилиндър.

— Благодаря. Ако ви потрябвам, ще бъда в каютата си. — Адюторът се изправи, стъпи върху спускателната платформа и спря там. — Между другото, сигурно няма да имате нищо против да направите цялостно проучване на тази система — подхвърли през рамо той. — Така и така оставяме тук работещ катапулт, поне да знаем дали си заслужава отново да пътуваме насам.

— Благодаря. Запознат съм с правилника.

— Добре. — Погледът на Телторст небрежно обходи командната зала, сякаш да напомни на всички кой всъщност е главният в тази операция. След това, без да каже нито дума, той се спусна надолу.

„Копелета. Мръсни, гадни копелета, всички до един.“ Леши се обърна към конзолата си и извика инженерната справка. Работата по изграждането на скоростния катапулт вече беше започнала и се очакваше да завърши след пет дни.

Тогава щяха да могат да съобщят на Мира, че изстрелването на Коста е минало успешно. И че Емпирей е на път да бъде победен.

— Кажете на инженерите, като свършат с модула, да започнат да работят върху основния катапулт на три смени — обърна се той към свързочния офицер. — Искам го готов за четири месеца.

— Слушам, сър.

Леши се намръщи и извика данните от Лорелей. Да останеш вързан тук в продължение на месеци само с най-обща представа какво става не беше от най-приятните начини да си прекараш времето. Но поне засега той разполагаше с информация, недостъпна за никого другиго в Мира. И пет дни, за да реши каква част от тази информация ще отпътува с модула.

Настани се по-удобно в креслото си и започна да чете.

Таймерът тихо иззвъня и Коста вдигна очи от четивото си. Двадесетте часа, за които настояваше Леши, бяха изтекли. Дисплеите не показваха емпирейски кораби в достъпното за скенерите пространство.

Време беше.

Той свали предпазния капак на контролния панел, обърна се и натисна нужния бутон. Двигателите изреваха и ускорението го притисна в креслото. Мъничкият кораб бе изстрелян като куршум през тунела, появил се като чрез магия в замаскирания като скала пашкул. Той затаи дъх — очакваше напрегнато неумолимия вражески изтребител, който със сигурност се спотайваше зад най-близкия астероид.

Нищо. Нищо не се случи и след като корабът му се ориентира и започна програмирания си полет към емпирейския свят Лорелей. Нищо не се случи дори след като Коста се осмели да поеме дъх и да се отпусне. Вече беше на път към мястото на среща с мъничката автоматизирани шпионска система, която Мирът беше успял да внедри преди окончателното прекъсване на преговорите от страна на емпирейските лидери преди няколко месеца.

После трябваше да замине за Сераф. За Сераф и Ангелиада.

Погледна далечния полумесец на Лорелей и усети ннк стомахът му се свива. „Можете да разчитате на мен“ беше казал на Леши. Но сега, далеч от ярките светлини на залата и погълнатите от работа мъже и жени на „Комитаджи“, думите ехтяха в главата му като проява нн празно перчене. Бе сам, във вражеска територия, изправен пред враг, който вероятно не бе и съвсем човешки.

„Малка райска разходка“ — отекнаха в главата му думите на Леши. Неведнъж беше чувал този каламбур по време на обучението си. Колонистите-отцепници, основали Емпирей преди сто и осемдесет години, бяха избрали да нарекат общността си с древния термин за седмото небе.

Но дали изборът на това име беше само плод на съвпадение? Или бе причинен от недоловимото влияние на ангелите върху умовете на хората?

Маса подобни въпроси се въртяха около тази акция. Въпроси, които засега нямаха отговор. Въпроси, чиито отговори се очакваха от Коста. Смазващи, дълбоки, невъзможни въпроси…

И точно когато невероятният мащаб на всичко ставащо за пореден път заплашваше да го погълне, пред него изплува образът на Телторст. Лицето, изпълнено с такова презрение…

— Върви по дяволите — каза той на глас. Звукът отекна странно в заобикалящите го заоблени плоскости и дисплеи. Ако Телторст бе очаквал от него да пълзи по корем само и само за да угоди на предварителните му прищевки, да върви по дяволите.