Читаем Ангелиада полностью

Знаеше, че ангелът може да е скрит само на две-три места, при положение че Дейвий бяха искали тя да е възможно най-близо до него по време на първото пътуване до Ангелиада. Логичното място, откъдето трябваше да започне търсенето, бе каютата ѝ. И не ѝ трябваха и две минути, за да открие, че Дейвий са точно толкова предвидими, колкото и във всичко останало. Плоската кутия на ангела беше закрепена в метална мрежа под матрака на леглото, точно под възглавницата ѝ.

Отне ѝ една минута да разреже мрежата и още три, докато открие подходяща семпла чанта, в която да държи кутията. След това облече бялата рокля, с която бе пристигнала на Сераф, и излезе от кораба.

За последен път.

Докато прекосяваше сервизните докове и редиците прашни кораби зад металните им огради, не срещна много пешеходди. Знаеше, че това е в реда на нещата — ако изобщо напускаха доковете, ловците на ангели обикновено бързаха да стигнат колкото може по-скоро до целта си и затова масово използваха таксита или транспикапи. Това караше Чандрис да изглежда малко подозрително, но нищо не можеше да се направи. Спомените на очевидците можеха да бъдат поставени под съмнение. Гласовите записи на такситата — никога.

Въпреки това въздъхна облекчено, когато най-сетне наусна доковете и се насочи към Шикари. До приемателния офис на „Гейбриъл“ имаше поне два километра, но тя бе млада и здрава и едно малко упражнение щеше ди ѝ се отрази добре.

А и все още ѝ предстоеше да измисли какво да прани, когато стигне там.

Проблемът не бе тривиален. Беше ходила с Ханан предишния път и знаеше обичайната процедура. Но обичайната процедура нямаше да ѝ свърши никаква работа. Ако Дейвий не бяха излъгали, когато казаха, че ангелът ме може да се продаде срещу пари в брой (а нямаше причина да мисли, че са я излъгали), трябваше по някакъв мпчин да го прехвърли в кредитна линия, която после да обърне в пари. Това не бе особено трудно, но досега винаги бе разполагала с време да направи нужните подготовки. Сега трябваше да действа бързо.

Намръщи се. Разбира се, че беше разполагала с достатъчно време. Цели четири седмици, по дяволите. Само дето не го бе използвала.

Това само още по-силно я убеди, че трябва да се махне оттук. Да седиш самодоволно, вместо да следиш за всяка появила се възможност, е най-сигурният начин да изгубиш форма.

А Трилинг със сигурност не би си позволил да излезе от форма.

Отхвърли мислите за Трилинг и отново се съсредоточи върху предстоящия проблем. Имаше нужда от свръзка — някой тук, на Сераф, който да може да ѝ помогне да напусне планетата, след като продаде ангела. По възможност на цена, която можеше да си позволи — определено нямаше да има време да го омае или да го прилъже да го направи безплатно. Само доверчиви добряци като Дейвий правеха всичко, без да искат нищо в замяна. Но свързването с подземния свят на Сераф щеше да отнеме време.

Половин квартал по-нататък възможността сама се изпречи пред нея, същински дар от бога на крадците.

Беше прецакване в действие — личеше си съвсем ясно, сякаш си бяха окачили табели на вратовете. Единият, облечен в оръфани долнокачествени дрехи, стискаше нещо в ръка, докато другият — явно от горната прослойка на средната класа — говореше по телефона си. На лицето му все още се четеше колебание, но по начина, по който гледаше нещото в ръката на първия, ставаше ясно, че почти се е предал. Малко натиск от нейна страна — и контактът ѝ беше в кърпа вързан.

Докато наближаваше, шаранът затвори телефона и несигурно го пусна в джоба си. Мошеникът каза нещо, което Чандрис не успя да чуе, и протегна ръка към другия с точно подходящата доза нежелание и убедителност.

— Наистина не знам дали… — каза шаранът и колебливо протегна пръст към шепата.

— Вижте, нали вече ви казах… — Мошеникът се сепна от стъпките на Чандрис. — Ей, махай се — изръмжа той и дръпна ръката си. — Това е личен разговор.

Но Чандрис вече бе забелязала блясъка на метала.

— Какво, монети ли са? — попита тя, без да му обръща внимание. — Дайте да ги видя.

— Казах: махай се…

— Добре де, нека ги види — прекъсна го шаранът. — Намерил ги ей там в някакъв плик — продължи той, след като типът неохотно разтвори шепата си. — На плика има телефонен номер. Току-що се обадих и жената ми каза, че ги е изгубила. Готова е да плати за тях петстотин руя.

— Това са много пари — отбеляза Чандрис, докато разглеждаше монетите. Повечето бяха емпирейски, но имаше и някои, които не бе виждала. — Имате ли адреса ѝ?

— О, разбира се — богат квартал в Магаска. — Той посочи мошеника. — Проблемът е, че той не иска да иде там.

— Аз, в богаташки квартал? — измънка онзи и погледна жално Чандрис. — Хайде стига. Не съм за такива места. Ще повикат полицията още преди да съм припарил до вратата ѝ.

— Казах ви, че никой няма да ви обвини, че сте ги откраднали. — Шаранът беше малко раздразнен. — Тя самата ми каза, че ги е изгубила.