Читаем Ангелиада полностью

— Страхотен повод — Ханан се затътри през кухнята и седна срещу нея. — За нашата глупост пият оттук до другия край на Магаска. При това, смея да отбележа, наздравиците ги вдигат истински експерти. Никого не можеш да впечатлиш с четири бутилки готварско шери.

— Така ли отговаряш на всичко? — рязко попита Чандрис. — С шеги?

Ханан сви рамене и погледът му стана твърд.

— А ти с какво отговаряш? С пиене ли?

Чандрис го гледаше и с всички сили се мъчеше да го мрази. Но тези протези, проблясващи през ръкавите на ризата…

Погледна Орнина. Може би щеше да може да мрази нея.

— Искаш ли да знаете защо сте глупаци? Искаш ли? Добре, ще ти кажа защо. Оставихте ме сама. Тук. С кораба ви. Сама.

— Вярваме ти — спокойно каза Орнина.

— А не трябва! — извика Чандрис. — Що за ненормалници сте вие бе? Знаете каква съм. Аз съм крадец, по дяволите. — Тя се наведе и взе кутията с ангела. — Виждате ли? — Тресна кутията на масата. — Виждате ли? Това е вашият проклет ангел!

— Виждам — каза Орнина. — И виждам също, че още е тук.

— Не и благодарение на вас! — озъби се Чандрис. — Оставяте това проклето нещо да си седи просто така. И то на място, където един крадец ще провери най-напред. Без аларми, без проследяващи устройства, просто ей така… по дяволите, изминах с това нещо половината път до „Гейбриъл“.

— Но си го върнала — каза Орнина.

— Само за да ви кажа какво ми е мнението за вас преди да си тръгна. — Чандрис стана и се хвана за масата. Алкохолът я беше ударил в главата. — Остави ме! — извика тя на Ханан, който посегна да ѝ помогне. — Не ми трябва помощта ти. Не ми трябва ничия помощ… — Понечи да заобиколи масата, удари се в ръба ѝ и изруга.

— Къде отиваш? — попита Орнина.

— Къде мислиш, че отивам? — подигра ѝ се Чандрис. — Благодаря ви за всичко. Не си правете труда да ми пишете препоръка.

Орнина леко вдигна вежди.

— Като гледам в какво настроение си, сигурно не ти пука, но по принцип се смята за уместно да предупредиш поне една седмица преди да напуснеш работа.

— Глупачка! — извика Чандрис. — Спести си майтапите за Ханан — той повече си пада по тях.

— Не се майтапя — каза Орнина и направи крачка встрани, за да препречи изхода. — Щом наистина искаш да напуснеш, никой не те спира. Но първо искам да го чуя, когато изтрезнееш.

Чандрис я зяпна. Да не би да казваше, че…

— А бе вие съвсем луди ли сте бе? Току-що се опитах да ви открадна ангела.

— Но не си — отбеляза Орнина. — И точно това е важното.

— Не, не е — рязко ѝ отговори Чандрис. — Може просто да съм решила, че няма начин да го открадна. Следващия път ще знам достатъчно, за да си избера нещо друго. Аз съм крадец, по дяволите.

— Не — обади се Ханан зад гърба ѝ. — Ти си котка.

Тя се обърна и едва не загуби равновесие.

— Какво?

— Ти си котка — повтори той. — Някога да си виждала как котка убива мишка? Домашна котка, имам предвид.

Тя се намръщи. Неочакваните му думи отвлякоха за момент гнева ѝ. Сигурно беше някакво подвеждане, а тя не беше в настроение да слуша шегите на Ханан. Но той изглеждаше толкова сериозен…

По дяволите!

— Веднъж видях как един котарак хвана един плъх. В Барио има повече плъхове, отколкото мишки.

Той кимна.

— Значи го е убил. А изяде ли го?

— Не. Издебна го и го уби, а след това просто си тръгна.

— Защото не е бил гладен — каза Ханан. — Котките често правят така. Гладната котка ще си намери жертва, ще я издебне, ще я убие и ще я изяде. Ако не е особено гладна, пак ще я издебне и може дори да я убие. Но ако изобщо не е гладна — той вдигна пръст, за да наблегне на думите си — пак ще я издебне и ще я хване, но след това просто ще я пусне, без да ѝ направи нищо.

Дори след три и половина бутилки тя усети накъде бие Ханан.

— И затова ли съм го върнала?

Ханан сви рамене.

— Това е интересна система — продължи той, сякаш Чандрис изобщо не се беше обаждала. — Ловът и дебненето отнемат много време. Ако котката започне да ловува преди да е огладняла, най-вероятно ще си е осигурила трапезата, когато наистина огладнее.

Чандрис стисна зъби; усещаше как решимостта я напуска.

— Не съм котка.

— Не си — меко каза Орнина. — Ти си малко момиче. Гладувало дълго, бих казала.

Очите ѝ се насълзиха и Чандрис гневно стисна зъби. Нямаше да заплаче. Въпреки всичко, нямаше да заплаче.

— Не мога да остана тук — остро каза тя. — Търси ме един човек. Луд човек, който полудява все повече и повече. Ако ме намери, ще ни убие всичките.

Ханан и Орнина се спогледаха. Чандрис затаи дъх — чудеше се какво ли ще решат. Какво ли се надяваше да решат?

— Като се имат предвид обстоятелствата — каза Ханан, — имаме случай на подсъзнание, което е по-умно от съзнанието.

— Какво означава това? — примигна Чандрис.

— Мисля, че е очевидно — все още сериозен, но с игриво пламъче в очите, отговори той. — Искала си да откраднеш ангела и да избягаш. Подсъзнанието ти обаче ти е подсказало, че тук си в по-голяма безопасност.

— Приятелят ти очаква да продължиш да бягаш — добави Орнина. — Или да се скриеш при другите крадци и мошеници. — Тя повдигна вежди. — Признай си — това е последното място в цял Емпирей, където ще се сети да те потърси.