Читаем Ангелиада полностью

И тръгна към широкото стълбище в другия край на фоайето. Чандрис го последва малко по-бавно и го видя как се качва по стълбите.

Спря. Какво по дяволите искаше да каже той? Загубеняк и половина, за това спор нямаше. На всичкото отгоре луднал от идеята за инвазия. Нагледала се беше на такива загубеняци в Барио, не ѝ трябваха и на Сераф.

„Страхотно! — ругаеше се Коста, докато крачеше по коридора. — Направо страхотно. Да попаднеш в идиотско положение седем пъти за десет минути! И да успееш да се накиснеш във всичките.“

Стигна до кабинета си и ядосано затръшна вратата зад себе си. Джайаси и неизбежните му въпроси щяха да са капак на всичко. Но явно боговете на подигравката този път се бяха смилили. Кабинетът бе празен.

Тръшна се на стола, но веднага скочи — не го свърташе на едно място. Отиде до прозореца и свирепо загледа навън, като удряше с юмрук отворената си длан.

Тази жена беше чисто и просто беля. Беля, която объркваше всичко около него, щом се доближеше до нея. Каква ти жена, по дяволите — още момиченце.

Видя я да върви по алеята долу. Тъмнокоса фигура в ловен комбинезон.

„Най-добре ще е да се разкараш оттук — горчиво помисли той. — Видя ли те още веднъж, полицията определено няма да ти се размине.“ Член на екипаж на ловен кораб. Как ли пък не! Гадна малка измамница. Дори той можеше да го види. Измамница, която го въртеше на пръста си…

Изсумтя. Хубаво би било да се оправдава по този начин. Но дълбоко в себе си знаеше, че проблемът изобщо не е в нея.

Проблемът бе в самия него. През последните няколко години животът му бе така погълнат от академичния свят, че изобщо беше забравил как да общува с хора, които не пасват на малкото му спретнато обкръжение.

Ако изобщо някога бе знаел как да го прави.

Гледаше как момичето се отдалечава и чувстваше как го залива вълна от отвращение към самия себе си. Може е да се баламосва както си иска, но това изобщо не променяше нещата. Чистата, проста и брутална истина бе, че той си беше социално некомпетентно дете, после социално некомпетентен младеж, а сега бе на път да се превърне в напълно квалифициран социално некомпетентен мъж.

Не бе в състояние да се справи дори със собствената си култура, без да засече и да започне да бъбри като идиот. И естествено бе избран за тайна мисия в една напълно чужда култура.

Защо?

Беше задавал този въпрос на инструкторите си през дългите седмици на подготовка. По десетки пъти, по десетки начини. И така и не получи пряк отговор. Тогава бе прекалено зает с усукванията им. А сега, като си припомняше, ясно разбираше, че винаги бе получавал половинчати отговори, след което темата ловко и непринудено бе променяна.

Бяха го манипулирали. По същия начин като Чандрис. И също толкова успешно.

„Но можеш да се справяш с академични типове като Джайаси и Кахенло“ — обади се някакъв глас в главата му.

Това беше вярно по свой начин. Вероятно по начина, по който разговаряха за задачата, макар и да не си спомняше разговора в подробности. Помнеше обаче, че специално наблегнаха на доктората му, включващ неврална психология, астрофизика и техническо проектиране. А във файловете на института се очакваше да има известно количество неврални данни.

Но със сигурност Мирът разполагаше с хора с по-добра подготовка, на които да не им липсва и социално поведение. Ако Чандрис бе типична емпирейка, беше извадил страхотен късмет, че бе успял дори да се добере до Сераф, без да бъде разкрит.

Освен ако точно това не е била целта им.

Цяла минута стоя и гледа през прозореца, без да вижда нищо. Възможно ли беше? Нима не беше истински шпионин, натоварен с важна задача, а просто отписана примамка, която да отвлече вниманието им от истинските цели на „Комитаджи“?

Защото ако беше така, животът му не струваше повече от пластмасата, върху която бяха отпечатани фалшивите му документи. Щяха да го хванат — със сигурност щяха да го хванат. Нямаше да си позволят да го пропуснат.

Вратата зад него се отвори.

Той се завъртя тромаво, ръката му безуспешно се опита да се добере до безполезния зашеметител в джоба му. Опита се да заеме бойна стойка, както го бяха учили…

— Здрасти, Джерико — каза Джайаси, хвърли бегъл поглед към него над купищата разпечатки и се запъти към бюрото си. — Нещо ново?

Коста преглътна. Коленете му трепереха от възбуда и облекчение.

— Нищо особено — отговори той. Мъчеше се гласът му да прозвучи колкото се може по-нехайно.

Очевидно не успя, защото Джайаси вдигна очи и се намръщи.

— Какво ти е?

— Нищо ми няма — каза Коста. — Чувствам се отлично.

— Да-да. — Джайаси впери поглед в него. — Какво е станало?

— Личен проблем. — Коста усещаше, че още малко и няма да издържи. — Просто ми трябва малко време да помисля.

Джайаси се намръщи малко повече, но след това сви рамене.

— Ясно. Ако искаш да поговориш с някого, на разположение съм.

— Благодаря.

Джайаси му се усмихна и отново зарови нос в разпечатките си.