— Уф — изсумтя Джайаси. — От какво се страхуваш, да не изглеждаш като глупак ли? Никой не го е грижа. — Той вдигна ръка. — Добре де, знам, че си нов. Виж какво ще ти кажа — ако това ще ти помогне да се чувстваш по-добре, имаш три дни да прекараш всичко през ситото. Но след това го напиши, или ще го направя аз. Разбрахме ли се?

Коста се поколеба. Но всъщност нямаше избор. Пък и ако това щеше да накара емпирейците да проявят поне малко повече предпазливост по отношение на ангелите, рискът си струваше.

— Разбрахме се.

— Добре. — Джайаси го посочи заповеднически. — Хайде стига си се помайвал! Почвай работа. Цялата научна общност те чака.

— Да бе — измърмори Коста. — С огромно нетърпение.

— Ето на това се казва дух! Ей, спокойно — дори да не си прав, никой няма да те обеси заради това.

Коста потрепери. Кой знае?

16.

Орнина вдигна поглед от платката. Беше слисана.

— Спри ме, ако повтарям нещо известно, Чандрис, но ти си направо страхотна. Сигурна ли си, че никога не си се занимавала с подобни неща?

Чандрис поклати глава и усети, че се изчервява. Чувстваше се неловко да стои и да слуша подобни похвали. Неловко и малко глупаво.

И същевременно ѝ беше приятно.

— Не съм. Явно си добър учител.

— Глупости — решително каза Орнина. — Много мило от твоя страна, но все пак са глупости. — Тя огледа работната маса на Чандрис. — Това бяха последните две, така ли? Добре, да видим какво още остава.

— Всъщност, чудя се дали не мога да изляза за час-два. Искам да се отбия до Шикари.

— Разбира се. Ханан показа ли ти как да повикаш такси?

— Да, но предпочитам да се поразходя. Понякога ми ги струва, че не съм напускала „Газела“ за повече от десетина минути.

— Такъв е животът — съгласи се Орнина. — Е, ние винаги сме толкова затрупани с работа. Скоро на „Газела“ ѝ предстои основен ремонт и трябва да свършим малко работа. Спестява време и пари.

— Разбирам — каза Чандрис. — Няма да се бавя.

— Е, нищо де. Само вземи за всеки случай телефон може да ни се наложи да те потърсим. — Орнина се замисли. — Не че искам да те разубеждавам, но… разумно ли е да се мотаеш по улиците толкова кратко след… хм… онзи инцидент на „Ксирус“?

Чандрис също беше мислила за това. Но въпросите за ангелите я тормозеха вече повече от седмица и вече и беше писнало да не знае с какво всъщност се занимава. Искаше повече информация, отколкото можеше да и предложи библиотеката на „Газела“. И това бе единственият начин да си я набави.

— Не мога да се крия вечно — отговори тя и тръгна към вратата, за да предотврати нови възражения. — Не се безпокой. Майстор съм в умението да оставам незабележима. Ще се върна след два часа.

— Добре. И не забравяй телефона.

От „Газела“ до Шикари имаше петнадесет минути бързо ходене и още десет — до огромната сграда от стъкло и камък, която на картите на „Газела“ бе обозначена като Институт за проучване на Ангелиада. Чандрис заобиколи, намери главния вход и влезе.

— Обществените терминали? Ето там. — Жената на рецепцията посочи помещението зад широкото стълбище, разделено с ниски прегради. Бяха заети около половината. — Предполагам, че сте с корабен абонамент?

— Разбира се — автоматично отговори Чандрис. Направи две крачки към стаята и едва тогава се усети, че липсата на анонимност няма да ѝ позволи да използва някоя от обичайните техники, за да проникне в компютъра.

След още две крачки се сети, че няма да ѝ се налага да разбива никакви защити. След кратък разговор с Орнина получи кода на достъп на „Газела“.

Само за да разбере, че цялото начинание е било напразно.

— Да, какво има? — усмихна се жената на рецепцията.

— Ами… — Чандрис се усмихна с най-доброто бедно изгубено изражение от репертоара си. — Опитвам се да открия специална информация за ангелите и не намирам файловете. Да не би да е нужен някакъв специален код за достъп или абонамент?

— Не — отговори жената. — Всъщност за ангелите няма много по-различна информация от онази, която може да се получи по новинарските и учебните канали.

— Знам — съгласи се Чандрис. — Но някъде трябва да има и други файлове. Искам да кажа, нали се занимавате с ангелите по цял ден?

— Понякога и до късно през нощта — кисело се усмихна жената. — Но по-голямата част от работата е все още в процес на разработка. Изследователите предпочитат да изчакат и да са напълно сигурни в заключенията си преди да ги направят обществено достояние. Иначе ще попаднете на противоположни теории, противоречия и пълна бъркотия.

— Разбирам. — Чандрис се постара гласът ѝ да зазвучи малко умолително. — Но аз не съм средностатистически читател, а член на екипаж на ловен кораб. Няма ли… ох, не знам… някаква процедура или специален начин да получим информация, която ще ни помогне да си вършим работата по-сигурно?

Служителката се замисли. Вече беше на страната на Чандрис. Но дали тя бе човекът, който би могъл да ѝ помогне? Чандрис чакаше мълчаливо и стискаше палци.

— Няма начин да ви дадем достъп до файловете на централния компютър — каза най-после служителката. — Освен ако… — Погледът ѝ се отклони някъде зад нея и тя махна на някого.