— Значи си дошла на подходящо място. — Ханан кимна към другия стол до стената. Чандрис с мъка забеляза, че не направи жест с ръка, както обикновено. Лош знак. — Взимай онзи стол и разказвай.

Чандрис пое дълбоко дъх.

— Причината, поради която не дойдох по-рано…

Млъкна внезапно. Вратата зад нея безшумно се отвори и някаква тъмна фигура се промъкна вътре. Чандрис се обърна, готова да засипе дежурната сестра с някакви безумни обяснения…

— А… — неуверено каза Коста. На лицето му се четеше пълно объркване. — Аз такова…

— Да няма купон? — Ханан се ухили за още по-голямо неудобство на Коста. — Страшно си падам по купоните.

— Какво правиш тук? — нахвърли се срещу него Чандрис.

— Извинявайте — огорчен и объркан смутолеви Коста. — Махам се.

— Не, моля те — спря го Орнина и стана от мястото си. — Заповядай, седни.

— Не, не — заотстъпва Коста. — Тръгвам си. Просто си помислих…

Изведнъж всичко дойде на мястото си.

— Помислил си, че съм дошла за ангела на Ронион, така ли? — обвини го Чандрис. — Проследил си ме от института.

Дори на слабата светлина лицето на Коста почервеня.

— Да не би да ме обвиняваш? — контрира той. — Казваш ми да ти се доверя. И след това тръгваш право към болницата. Какво друго мога да си помисля?

— Ей, я чакайте малко — прекъсна ги Ханан. — Можем ли да получим малко разяснения по тази кавга? Като за начало, какво искате да кажете с това „ангела на Ронион“? Да нямате предвид ангела на Върховен сенатор Форсайт?

— Форсайт не носи ангел — каза Чандрис. — У Ронион е. Реших, че тъй като всичко е така и така незаконно, едното престъпление оправдава другото.

— Или с други думи, планираше да го открадне — обади се Коста. — Още на „Газела“.

— О, Чандрис! — Горчивината и разочарованието в гласа на Орнина се забиха като нож в стомаха ѝ. — Моля те. Недей.

— Просто исках да намеря начин Ханан да се оправи — умолително каза Чандрис. Чувстваше се странно от чуждия за нея тон. — Парите му трябват повече от всякога.

— Ще се оправя — увери я Ханан. — Честна дума. „Гейбриъл“ плаща всички сметки и докторите казват, че дългосрочната прогноза е обещаваща.

— Не искам да е обещаваща — горчиво каза Чандрис. — Искам да те видя здрав.

— Зная — тъжно се усмихна Ханан. — И съм ти благодарен повече, отколкото можеш да си представиш, Чандрис. Но не е това начинът.

— Може би не е — промърмори Чандрис. Още не беше готова да остави шансът да ѝ се изплъзне, но вече нямаше смисъл да влиза в обяснения. — А междувременно — тя многозначително погледна Коста — станаха още някои неща.

— Да не сте се сгодили? — с надежда попита Ханан.

Чандрис изсумтя.

— Едва ли — каза Коста. — Господин и госпожа Дейвий…

— Ханан и Орнина — меко го поправи Орнина.

— Господин и госпожа Дейвий — упорито повтори Коста, — трябва да ви съобщя, че съм шпионин на Мира изпратен тук да изучава Ангелиада и ангелите.

— Сериозно? — каза Ханан. — А тя е права, между другото — ние сме Ханан и Орнина.

Коста се намръщи.

— Чухте ли ме изобщо?

— Разбира се — каза Ханан и въпросително погледна Орнина. — Мирски шпионин, дошъл тук да изучава Ангелиада.

— Май и аз чух същото — кимна Орнина. — Откри ли нещо интересно?

Напълно изкаран от релси, Коста се обърна към Чандрис.

— Не ме гледай — сви рамене тя. — Това са същите хора, които ме взеха на работа и вече знаеха, че бягам от ченгетата. Не се шашкат лесно.

— Имаме си тайно оръжие срещу шашкане. — Ханан се ухили заговорнически. Усмивката му, помисли си Чандрис, изглеждаше пресилена на измъченото му лице — Хайде разказвай. Какво откри за тези наши ангели?

31.

Бяха на път към Лорелей вече от четири часа, когато се появиха първите признаци на съпротива.

— Приличат на миньорски кораби, сър. — Старшият сензорен офицер Далгрен се взираше в дисплеите си. — Около тридесет на брой. Движат се по собствени вектори на прехващане. Най-близките започнаха да се прицелват. Изглежда, разполагат с някакви нискокачествени системи за прицелване, вероятно нещо адаптирано от сензорния пакет на минното оборудване.

— Въоръжение? — попита Леши.

— Минимално — отговори другият. — Най-доброто, с което разполагат, са лазери със среден фокус, вероятно също адаптирани от стандартното оборудване, както и някакви сондажни с малки и примитивни бойни глави.

— Колко примитивни?

Далгрен сви рамене.

— Не са ядрени, просто няколко килограма силен експлозив. Всъщност, сър, изглеждат като ръчна изработка.

Леши и Камбъл се спогледаха намръщено.

— Какво си мислят, че правят, за Бога? — обади се Камбъл.

— Може би се опитват да отвлекат вниманието ни — намеси се Телторст.

Леши се обърна към Далгрен.

— Лейтенант?

— Не са засечени други кораби в близък или далечен обхват — каза Далгрен. — Освен това се намираме в края на астероидния пояс и не им остават много места за криене. Предполагам, че са минирали някои от астероидите пред нас, но дори и в този случай зарядите са слаби.

— И само обикновени експлозиви?

— Датчиците не показват ядрено оръжие.