— Израснах в семейство, в което хомосексуализмът се счита за нещо сатанинско. Те никога нямаше да ме приемат такава, каквато съм, затова се преструвах на нещо, което не съм. Бракът ми с моя съпруг е съюз за удобство, който отговаря на нуждите и на двама ни.

— В превод: „Джейсън Стийл е гей“ — добави кметът. — Все едно не знаехме.

— Стенли! — извика Даймънд, посочвайки към нас тримата с Кайли и Кейтс, за да напомни на кмета, че изказването му е крайно политически некоректно, и прокара два сключени пръста през устните си в универсален жест на „затваряй си устата“.

— Съжалявам — измърмори кметът, но си личеше, че изобщо не съжалява.

— Повечето от сексуалните ми контакти бяха дискретни и анонимни — продължи Евелин, — но когато Синтия се присъедини към екипа на кампанията за Елиът Уинчел, аз се влюбих в нея и двете бяхме непрекъснато заедно. За мен беше добре нещата между нас да продължат тайно, но Синтия отказа да живее в лъжа.

В нощта, в която загина, двете бяхме на моята тераса. Тя доста се напи и ме умоляваше да напусна съпруга си. Еднополовите бракове вече бяха легализирани в Ню Йорк. Всички говореха за това и тя искаше да кажем на света, че се обичаме. Казах й, че не мога да призная за това дори пред баща си, какво остава за пред целия свят, но тя настоя, че ако не го кажа аз, сама щяла да го направи. След това отиде до ръба на терасата, стъпи в една саксия и започна да крещи.

Намирахме се на четиринадесетия етаж над Парк Авеню. Беше тъмно. Вероятно никой нямаше да я чуе. А дори и да я чуеха, мислех, че тя ще изкрещи нещо от сорта на „Евелин Паркър-Стийл е обратна“ и с това всичко щеше да приключи, а на сутринта двете щяхме да се смеем на това. Но тя не направи нищо такова.

Разкрещя се: „Ленърд Паркър любезно ви кани на сватбата на обратната си дъщеря Евелин с красивата и талантлива млада лесбийка Синтия Притчард. Господин Паркър дълбоко съжалява за своето тесногръдие и за хомофобското отношение, което е съсипало живота на дъщеря му и…“. — Последваха няколко секунди мълчание, в които Евелин просто се взираше в камерата. — И тогава я блъснах — продължи тя. — Всичко се случи за един миг. Не исках да я убия. Исках само да я спра.

Паникьосах се и взех телефона, за да набера 911, но знаех, че ако позвъня само няколко секунди след като тя се е строполила долу, всички щяха да разберат, че съм била тук с нея. Не би трябвало да съм тук, ако някой въобще би повярвал, че е паднала сама. Не можех да напусна апартамента. Много хора знаеха, че съм си у дома. И тогава ми хрумна една идея. Отидох до барчето и грабнах бутилка водка. Отпих голяма глътка, а след това още една и още една… задавях се при всяко преглъщане, но въпреки това продължих да пия.

Полицаите ме намериха припаднала на пода, потънала в локва повръщано и алкохол, бях изцяло неадекватна. Но всичко беше постановка. Нивото на алкохола в кръвта ми беше три пъти по-високо от законното. Закараха ме в болница и когато най-накрая успях да се съвзема, ми съобщиха, че Синтия е мъртва. Плаках. Бях толкова зле, че не можеха да ме разпитат чак до следващия ден. През това време баща ми издигна стена от адвокати около мен. Казах на полицията, че съм загубила съзнание по-рано вечерта и че последното, което си спомням, е как Синтия стои на терасата и пие. Градският прокурор се хвана на историята ми. Е, не навреди и това, че баща ми често играе голф с него и подкрепя кампаниите за преизбирането му.

Искам да се извиня на родителите на Синтия и на двамата й братя. Убих я, защото не исках светът да разбере какво чувствах към нея. Но сега вече искам. Тя беше онази свободомислеща жена, каквато самата аз винаги съм искала да бъда, и я обичах повече, отколкото съм обичала всеки друг в живота си. Не исках да я убия, но го направих. Съжалявам. Знам какво ще се случи сега с мен — без дело, съд и съдебни заседатели. Когато гледате това…

Броячът на видеото показа 4:17 и екранът потъмня.

Никой от нас не каза нищо. Дори кметът мълчеше, явно ксанаксът му беше подействал.

8.

„Добър обрат“, помисли си Гидън, докато неизменният поток от зяпачи забравяше плановете си за понеделник сутрин и се тълпеше около въртележката.

Такива са нюйоркчаните — разполагат с по пет хиляди убийства годишно. Ако застреляте старица, която слиза от такси на Медисън Авеню, хората ще прескочат трупа й, за да се доберат до таксито. Но богата мъртва кучка в защитно облекло, качена на шарено конче в центъра на Сентръл Парк, е в състояние да ги накара да закъснеят за работа и да си изкълчат врата, за да виждат по-добре.

Усмихна се.