Читаем Ubiyte Raym полностью

— Искаш ли... такова... и ти да кажеш нещо?

Тя поклати глава.

След известно време мълчаливата групичка тръгна бавно по виещата се нагоре алея. Гробарите започнаха да засипват дупката. Докато стигнат на върха на покрития с дървета хълм, на който се намираше паркингът, Сакс остана почти без дъх.

„Не бих имал нищо против да ме погребат на такова място...“

Тя спря и избърса чело: севернокаролинското слънце все така печеше безмилостно. Жегата явно не правеше впечат­ление на Гарет. Той изтича към колата на Люси и започна да вади торби с храна от багажника.

Нито времето, нито мястото бяха подходящи за пикник, но може би руската салата и динята все пак не бяха чак тол­кова лош начин да изразят почитта си към мъртвите.

И алкохолът, разбира се. Сакс разрови торбите и най-сет­не откри бутилката осемнайсетгодишно уиски „Макалан“. Дръпна запушалката и тя се отвори с леко изпукване.

— О, любимият ми звук! - възкликна Линкълн Райм.

Той внимателно се приближи с количката си. Склонът към гроба бе прекалено стръмен и той се беше задоволил да наблюдава погребението на тленните останки на семейство­то на Гарет от паркинга.

Сакс наля уиски в чашата му, в която бе потопена сламка. После сипа и на себе си. Останалите пиеха бира.

— Внимавай с ментетата, Сакс - предупреди я той. - Най-добре си пий оригинал но уиски.

Сакс се огледа:

— Къде е жената от болницата? Болногледачката.

— Госпожа Руис ли? Напусна. Заряза ме без никакво пре­дупреждение.

— Напуснала ли? - обади се Том. - Сигурно си я изкарал от нерви. Да не би сам да си я уволнил?

— Държах се като ангелче - тросна се криминологът.

— Как си с температурата? - попита болногледачът.

— Чудесно. Ами ти?

— Може би е малко висока, но затова пък нямам пробле­ми с кръвното.

— Да, ама имаш дупка от куршум.

— Ти по-добре...

— Казах ти, че се чувствам чудесно.

— ...се прибери на сянка.

Райм изръмжа недоволно, но се вмъкна под дърветата.

Гарет внимателно подреждаше храната и напитките на една пейка.

— Как си? - прошепна Сакс на Райм. - И недей да ми ръмжиш, не те питам за температурата.

Не беше добре. Дишаше с помощта на диафрагмен сти­мулатор. Апаратчето му беше противно (преди години се бе­ше откачил от него), но сега без него не можеше да живее. Преди два дни, докато лежеше на операционната маса, Ли­дия Джонсън едва не спря дишането му завинаги.

В чакалнята, след като се сбогува с Амелия и Люси, тя влезе в някакъв кабинет. Сакс обаче забеляза, че на вратата пише „Неврология“.

— Не спомена ли, че работи в онкологията? - попита тя.

— Да.

— Тогава каква работа има там?

— Може би иска да поздрави Линкълн.

Сакс обаче не мислеше, че е нормално сестрите да посеща­ват пациенти в операционната. Бързо си даде сметка, че Ли­дия е имала информация за заболелите от рак жители на Та­нърс Корнър. После си спомни, че някой е давал сведения на Бел. Кой друг, ако не сестра от онкологичното отделение?

Сподели това с Люси, която веднага се обади в телефон­ната централа, за да провери с кого е разговарял Бел. Оказа се, че е провел стотици разговори с Лидия.

— Тя ще го убие! - извика Сакс и двете жени нахълтаха в операционната точно когато доктор Уивър се канеше да нап­рави първия разрез.

Лидия изпадна в паника и издърпа тръбата на кислородния апарат от гърлото на Райм. От травмата и упойката диафраг­мата му спря да работи. Доктор Уивър успя да го спаси, но се наложи дишането му отново да се поддържа със стимулатор.

Това беше достатъчно неприятно, но за още по-голямо разочарование на Райм доктор Уивър отказа да продължи с операцията, преди да минат поне шест месеца, до пълното нормализиране на дишането му. Той се опита да спори, но лекарката се оказа по-голям инат и от него.

— Каза ли на Роланд Бел за братовчед му? - попита Райм.

Сакс кимна:

— Прие го много тежко. Каза, че Джим бил черната овца на семейството, но никога не бил предполагал, че ще извър­ши такова нещо. - Тя погледна на североизток: - Я виж. Там. Знаеш ли какво е това?

— Подскажи ми. Какво гледаш? Хоризонта? Някой об­лак? Самолет?

— Грейт Дизмал Суомп. Около езерото Дрюмънд.

— Колко „вълнуващо“.

— Пълно е с призраци.

Люси се приближи, сипа си уиски и отпи. Сбърчи вежди:

— Ужасно е. Има вкус на сапун.

Отвори си бира.

— Струва осемдесет долара бутилката - отбеляза Райм.

— Значи скъп сапун.

Гарет набута малко чипс в устата си и дотича при Люси:

— Има ли нещо ново от общината?

— Да ти стана приемна майка ли? - попита тя. Поклати глава: - Не е много вероятно. Разведена съм. Пък и работата ми не е много подходяща. Много време отсъствам от къщи.

— Те пък какво разбират? - изръмжа Райм.

— Не е важно какво разбират, а какво решение ще вземат. Не мисля, че ще е в наша полза. Адвокатът ми обаче смята, че имаме шансове за осиновяване. Засега Гарет ще живее у едно семейство в Хобът. Свестни хора. Проверила съм ги.

Сакс не се съмняваше в това.

Гарет дебнеше нещо в тревата.

Когато се обърна, Сакс забеляза, че Райм я наблюдава.

— Какво има? - попита.

— Какво би казала на един празен стол, Сакс?

— Засега смятам да го запазя в тайна, Райм.

Изведнъж Гарет се изсмя гръмко и се затича из тревата.