Читаем Ubiyte Raym полностью

— Знам, че така няма да се излекувам, Сакс. Но какво представлява нашата професия? Последователност от мал­ки победи. Откриваме някое влакно, размазан отпечатък, ня­колко песъчинки, които могат да ни заведат до къщата на убиеца. Точно това искам да постигна: малко подобрение. Знам, че няма да стана от тази количка. Просто имам нужда от една малка победа.

„Може би възможността да подържа ръката ти.“

Тя се наведе, целуна го и седна на леглото.

— Какъв е този лукав поглед, Сакс?

— В тази книга прочетох и друго.

— Какво?

— Живите организми се стремят към продължаване на вида.

— Предложение за нова сделка ли надушвам? - изръмжа той. - Ново споразумение?

— Можем да поговорим за някои неща, като се върнем в Ню Йорк.

На вратата се появи една сестра:

— Време е за операцията, господин Райм. Готов ли сте?

— О, да... - отвърна той; обърна се към Сакс: - Добре, обещавам.

Тя отново го целуна, стисна лявата му ръка и той усети съвсем слабо допира с безименния си пръст.

Двете жени седяха огрени от лъч светлина. Пред тях, на оранжева масичка със следи от прогаряне от времето, когато пушенето в болниците е било разрешено, стояха чашки кафе.

Амелия Сакс погледна Люси Кър, която седеше наведена напред, със скръстени в скута ръце.

— Какво има? - попита Сакс. - Добре ли си?

Полицайката се замисли, после каза:

— Онкологията е в съседното крило. Прекарах няколко месеца там, преди и след операцията. На никого още не съм казвала, но в Деня на благодарността, след като Бъди ме за- ряза, дойдох тук. Просто да се поразходя. Пих кафе и ядох сандвичи със сестрите. Не е ли странно? Можех да отида на пълнена пуйка при братовчед си в Роли или при сестра си в Мартинсвил. Дойдох тук, защото тук се чувствах у дома.

— Преди баща ми да почине, майка ми прекара три голе­ми празника в болницата: Деня на благодарността, Коледа и Нова година. Татко се шегуваше, че трябвало да си резерви­ра свиждане и за Великден. Не доживя дотогава.

— Майка ти жива ли е?

— Да, дори е по-здрава от мен. Аз съм наследила артрита на баща си. Моят дори е по-лош.

Сакс замалко да се пошегува, че е такъв добър стрелец, за да не ѝ се налага да тича след престъпниците, но си спомни Джеси Корн и дупката от куршум в челото му и замълча.

— Не се притеснявай за Линкълн. Всичко ще мине добре - успокои я Люси.

— Не мога да не се притеснявам.

— Имам предчувствие. Когато човек премине през тол­кова перипетии по болниците, започва да чувства тези неща.

— Сигурно е така.

— Колко мислиш, че ще продължи?

— Четири часа. Така поне каза доктор Уивър.

Някой спря пред тях. Сакс вдигна поглед.

— Здравейте, момичета.

— Лидия. Как си? - възкликна с усмивка Люси.

Беше Лидия Джонсън. Сакс отначало не я позна, защото беше в зелена престилка и с боне.

— Чу ли новините? - продължи Люси. - Джим и някои други са арестувани. Кой би могъл да си помисли?

— Никога не бих ги заподозряла. Целият град говори са­мо за това. Ти на преглед ли си?

— Не. Днес оперират господин Райм. Дойдохме, за да му стискаме палци.

— Е, пожелавам му успех.

— Благодаря.

Дебеланата им махна за довиждане и влезе в един кабинет.

— Симпатично момиче - отбеляза Сакс.

— Представяш ли си какво бреме е тази професия? Сестра в онкологията. Когато ме оперираха, тя даваше дежурства все­ки ден. Държеше се еднакво мило както към обречените, така и към оздравяващите. Голяма смелост се изисква за това.

На Сакс обаче хич не ѝ беше до Лидия. Мислите ѝ бяха заети със съвсем други неща. Тя погледна часовника - мина­ваше единайсет. Операцията започваше всеки момент.

Той се стараеше да се държи прилично. Сестрата, която го подготвяше за операцията, му обясняваше какво трябва да се прави и Линкълн Райм кимаше с разбиране, въпреки че съзнанието му беше замъглено вече от упойката и не осъзна­ваше точно какво му говори. Искаше му се да й каже да го остави на мира, но реши, че човек трябва много да внимава с хората, които се канят да му режат врата.

— Наистина ли? - възкликна той, въпреки че нямаше ни най-малка представа за какво става дума. - Много интересно.

После дойде един санитар и го закара в операционната.

Две сестри го преместиха от количката на операционната маса. Едната отиде в другия край на стаята и започна да вади инструменти от автоклава.

Залата не отговаряше много на представите му за опера­ционна. Наистина беше постлана със зелени плочки и имаше метални умивалници, инструменти и апарати, но също така в нея бяха натрупани огромно количество кашони. Имаше и голяма стереоуредба. Прииска му се да попита каква музика ще слушат, но после се сети, че ще спи през цялото време и това изобщо не го засяга.

— Странно - наза той на сестрата, която стоеше до него.

Тя се обърна. Носеше маска; само очите ѝ се виждаха.

— Кое? - попита тя.

— Оперират единствената част от тялото ми, която може да ме заболи. Ако ми режеха апендикса например, нямаше да има никаква нужда от упойка.

— Наистина е забавно, господин Райм.

Той се изсмя леко и си помисли: „Откъде знае името ми?“