Читаем Тръпка полностью

— Това е заради Саския, нали — казвам аз, като се старая гласът ми да не трепери. — Някой мисли, че някой от нас я е убил. Може да не е напълно сигурен, иначе щеше да отиде в полицията, но има подозрение, затова ни доведе тук, за да разкрие убиеца.

Надявам се, че чувството за вина не е изписано върху лицето ми.

Окей си. Никой не знае какво направи.

Не знам какво ме плаши повече: шансът да ме разкрият? Или възможността Саския да не е умряла така, както си го представях, а от ръката на някой от тези тримата?

По начина, по който се гледат един друг, май всички си задават този въпрос.

Ти ли уби Саския?

Освен ако някой от тях е този, който я е убил.

Къртис си прочиства гърлото.

— Вижте, дори не сме сигурни, че сестра ми наистина е мъртва.

Дейл измърморва нещо. Къртис скача:

— Какво каза?

По дяволите. Пак се почва.

— Хайде, стига за тази вечер — казвам на Къртис, докато той заобикаля масата, за да докопа Дейл. — Много е късно и всички сме на нокти. Ще говорим на сутринта.

Брент прекъсва Къртис:

— Време е да лягаме, брато.

Къртис гледа към Дейл. После се обръща кръгом, грабва чантите си и излиза от ресторанта. Нещо в отпуснатите му рамене ме трогва. Отново изглежда напълно сломен. Поглеждам към Брент, тревожа се да го оставя сам с Дейл, но хуквам след Къртис, грабвайки багажа си в движение.

— Колко от спалните бяха отключени? — питам Къртис, докато той блъска двойната врата.

— Не помня.

Очаквам светлината да угасне, но той удря всеки ключ по пътя и крушките продължават да светят.

— Не искам да спя с Хедър — казвам аз.

Броя вратите на спалните, докато той ги отваря с ритник: Една, две. Килера за бельо. Три, четири. Чудесно. Има стая за Хедър и Дейл.

Къртис подпира последната врата с крак:

— Искаш ли тази?

— Благодаря — довличам чантата с борда.

Той стои в рамката на вратата. На слепоочието му има червен белег.

— На това трябва да сложиш лед — казвам аз.

Къртис цъка и оглежда кокалчетата на ръката си. Червени са.

— Наранил си си и ръката — казвам аз.

— Нищо ми няма — той подпира глава на вратата.

— Добре ли си?

— Добре съм.

Гледам го, диша дълбоко.

— Така ли ми се струва, или Дейл се е променил? — казва той.

— Изглежда доста напрегнат. — Мога да добавя, точно като теб, но не го правя. Сменям темата: — Къде ти е базата напоследък?

— Лондон, но често пътувам. А ти?

— Още съм в Шефийлд.

Той вдига глава:

— Лека нощ, Мила. В съседната стая съм. Точно както едно време.

Нещо ми трепва отвътре. Не точно съжаление, по-скоро усещане, за това, което е могло да бъде.

Тръгвам след него. Не е най-подходящият момент да го питам, но трябва да знам:

— Виждаш ли се с някого?

Опитвам се да звучи небрежно, но в ушите ми съвсем не прозвучава така. Дали го усети? Обръща се бавно, изучавам лицето му, но сините му очи са непроницаеми, както винаги. Мисля, че това е едно от нещата, които ме привлякоха към него, плюс бариерата, която издигна, след като тръгнах с Брент. Къртис ме омайваше. Също като сега.

— Скъсах с някого преди няколко месеца. Силви Асплунд. — Казва го сякаш името трябва да ми е познато.

— Вече не следя ранглистата.

— Норвежка. Състезаваше се в Биг Пър. — Къртис се обляга на стената. — Изкарахме няколко години с прекъсвания. Не е лесно да се живее с бивш спортист.

— На мен ли го казваш — отвръщам аз, — особено с провалил се спортист.

Лицето му омеква.

— Не си се провалила.

Повдигам вежди.

— Онази зима ти беше най-всеотдайна от всички ни, Мила.

— Не е вярно.

— Не говоря за това, което можеше да постигнеш. Говоря за рисковете, които поемаше.

— Всички поемахме рискове — казвам аз.

— Да, но повечето от триковете ги бях изпълнявала от години. Същото се отнася за Саския и Брент. Бяхме ги тренирали на батута, след това в летните лагери над въздушни възглавници. Ти ги опитваше на леда.

Не бях се замисляла за това. Само виждах, че съм най-слабата в групата и се опитвах да ги настигна.

— Защо се отказа? — пита ме той.

Отговорът на този въпрос е прост. Заради сестра ти. И заради Одет, разбира се. Но най-вече заради сестра му.

— Направих някой неща, които не биваше да правя. — Преглъщам. — Направих някои грешни избори.

Толкова много грешни избори.

Къртис напрегнато ме изучава и изведнъж се сещам за един определен избор — избора, който направих в този коридор преди десет години. Избора между това да преследвам мечтата си да стана професионална сноубордистка или да се поддам на привличането, което знаех, че непременно ще ме отклони от нея.

Чудя се дали отгатва какво си мисля. Той отваря уста да отговори, но двойната врата се отваря и останалите идват към нас, влачейки чантите си. Брент ни оглежда с любопитство и влиза в една от спалните. Хедър и Дейл влизат в стаята до неговата и хлопват вратата след себе си.

Готвя се да вляза в моята стая, когато Къртис казва тихо:

— Нали знаеш, че никога не намериха тялото на сестра ми.

Обръщам се и го поглеждам. Той се колебае:

— Ще ме помислиш ли за луд, ако ти кажа, че усетих парфюма на Саския, когато отворихме онзи ски гардероб. И после в коридора.