Читаем Тръпка полностью

— Не — казвам аз, — всъщност да, никога не съм я опитвала. — Сръбвам. — Ъ-х. Има вкус на освежител за уста. — Връщам му я обратно. — Чух, че има кофеин колкото три кафета.

— Колкото пет. — Брент се изправя, тъмната му коса докосва тавана на кабината. Той плъзга прозореца надолу и студеният въздух се втурва вътре, докато изсипва напитката през пролуката.

— Какво правиш? — казвам аз. — Мармотите няма да могат да заспят зимен сън.

— Не мога да я понасям тази гадост. — Брент вдига стъклото и напъхва празната кутийка в раницата. — Не казвай на никого, защото ми плащат за сезона.

Харесвам Брент. Напомня ми за един от приятелите на брат ми, Барнзи.

— Повече от „Бъртън“ ли ти плащат? — питам аз.

— Плащат ми повече от всичките ми други спонсори, взети заедно.

— Наистина ли? — Обаче има логика. Брент е от тези, които не играят на дребно. Перфектен е за лице на продукт.

— Когато ми казаха колко ми предлагат, им казах, че ще си татуирам марката им на задника.

— Не си, нали?

Брент се изправя, повдига якето си и сграбчва ластика на грейката, сякаш ще я смъкне надолу:

— Искаш ли да видиш?

Не знам дали говори сериозно, поглеждам към Къртис.

Къртис вдига ръце:

— Не гледай мен. Защо смяташ, че съм му виждал задника?

Брент се засмива и сяда обратно. Той има нахакано самочувствие, което идва от факта, че е изключително добър, и то в спорт, който включва летене на огромна височина. Но също така обича да се шегува с това. Да не говорим, че е много готин с вечната си усмивка и невероятно тъмните си очи.

Преди да дойда тук, го бях виждала по телевизията. Водещата, май се казваше Анна, много привлекателна жена на около четиридесет, го попита кои мускули са най-важни в сноуборда. Почти всичките, отговори той. Но тя го убеди да си свали ризата, той се съблече и тя го заопипва от горе до долу. Другият водещ трябваше буквално да я озапти.

Беше шокиращ пример на сексизъм с обратен знак. Ако обърнем половете — мъж водещ и жена спортистка — щеше да предизвика всеобщо възмущение. Но в този случай половината от публиката в студиото ѝ се присмиваше, а другата изразяваше бурното си одобрение. Брент се отпусна назад и показа, че не приема всичко това на сериозно.

Разбира се, има страхотни мускули. Признавам го. Но те нямат същото въздействие върху мен, каквото има Къртис.

Сграбчвам седалката, защото кабината се заклаща още по-силно, след което забавя ход почти до пълзене.

— Знаеш ли, че тази сутрин Дейл ми поиска един „Смаш“ — казва Брент на Къртис.

— Така ли? — казва Къртис.

— Той се прибра с барманката снощи.

— Коя, Хедър?

— Не знам как се казва.

— Дълга черна коса?

— Същата.

— Тя живее със сестра ми — казва Къртис. — Извадила му е душата, нали? Имаш късмет.

Двамата се смеят.

— Дейл на кое място завърши? — питам аз.

— Седми — казва Къртис.

Интересно ми е да наблюдавам отношенията между Къртис и Брент. Съперници са, но между тях има и приятелство. Къртис е по-голям — трябва да е на двайсет и четири или пет, което не е малко за професионален сноубордист. Хлапетата днес печелят големи състезания по на петнайсет и много малко продължават да се състезават след двайсет и пет. Младите меки кости не се чупят толкова лесно. Дали Къртис се чувства заплашен от бързия възход на Брент? Вероятно.

При спирането на кабината политам напред. Мамка му. Изминали сме само половината от пътя до стръмните скали.

— Според легендата някога един скиор скочил оттам — казва Къртис.

Гледам лъскавото лице на скалата.

— Сериозно? Ти би ли скочил?

— Не и без парашут.

Чува се прашене в говорителя, после съобщават нещо на френски.

— Какво казва? — пита Брент.

— Дръжте се! Дръжте се! — крещя аз.

Къртис се смее:

— Тъпа шега, Мила.

— Какво казаха наистина? — пита Брент.

— Не знам — отговарям аз, — френският ми е много зле.

— Имат технически проблем — казва Къртис. — Извиняват се за забавянето.

Брент псува:

— Някой има ли нещо за ядене?

Ровя из раницата и измъквам от моите мюсли закуски.

— Само това намерих.

— Мерси.

Кабината се залюлява напред-назад като виенско колело. През отвора на прозореца духа леден вятър. Притискам колене към гърдите си:

— Тук ще замръзнем.

Къртис се премества и сяда до мен. След секунда и Брент сяда от другата ми страна. Сега съм притисната между двамата. Усещането е доста интимно и не само аз го усещам, защото всички мълчим.

Ниското слънце огрява снега като злато. Снежните писти над нас са набраздени от вълнообразните следи на хиляди спускания. Би трябвало да ги разпитвам за тайните на триковете, но не мога да мисля за нищо друго, освен за крака на Къртис, притиснат до моя.

Той улавя погледа ми:

— Така по-добре ли е?

— Ъ-хъ. — Трябва да се махна оттук. Не съм адекватна, когато ме гледа така. Тази зима не искам нищо да разсейва вниманието ми.

Говорителят пак пращи и чуваме ново съобщение.

— Не, по дяволите — казва Къртис, — вятърът е блокирал автоматично спирачките. Ще ни евакуират от кабината един по един. Настанете се удобно, скоро няма да излезем оттук.