— Аз говорих с Бренда вчера. Стори ми се много свястна жена. Няма значение дали сме я познавали. Не познавам никого от вас, но ми се ще да вярвам, че ако утре умра, няма да ви е напълно безразлично. Предлагам да съберем малко пари и да изпратим венец — каза Кейн.

Един по един всички дадоха по нещо, говорейки: „Точно така“, „Горкичката“, „Да изпратим и картичка“. Всички освен Спенсър. Той стоеше със скръстени ръце. Накрая един от мъжете го фиксира с поглед доста дълго и той завъртя очи и даде десет долара.

Дребна победа. Кейн знаеше, че подобни жестове са от огромно значение. Отначало само един-два. Щеше да бъде достатъчно, за да си извоюва позиция. Той събра парите на купчинка и попита Ан дали има нещо против да избере венеца. Ан нямаше нищо против.

— Много предвидливо от твоя страна. Благодаря ти… благодаря на всички — каза развълнувано тя, преглътна и прибра парите в портмонето си.

Съдебните заседатели се почувстваха по-добре.

Кейн седна и се замисли за звука, който беше издал черепът на Бренда, когато се блъсна в капака на неговия шевролет силвърадо. Единствен удар на нещо кораво и кухо, което се разби в метала. И онова хрущене секунда по-рано, което бе заглушено от сблъсъка с капака. Но Кейн го чу. Като китарен акорд — хрущене от раздробяването на ключицата и гръбнака й. Беше почти мелодично.

Кейн отпи от кафето си, махна пухче от пуловера си и се замисли за разочароващо глухия удар, когато даде пикапа на заден за втория сблъсък и премаза главата й.

Вратата се отвори и съдията влезе. Носеше черна тога върху черния си костюм. Всички се умълчаха и насочиха вниманието си към него. Ан наистина се паникьоса — бяха я спипали в нарушение на правило, което в действителност не разбираше. Кейн се приведе към нея и леко я потупа по ръката.

Съдия Форд подпря длани върху масата, наведе се и заговори тихо. Плъзна поглед из стаята. И го задържаше върху някой съдебен заседател от време на време.

— Госпожи и господа, трябва да ви съобщя тъжна новина. Прецених, че е най-добре да го направя първо пред вас. Уверявам ви, че след малко ще го обсъдя с обвинението и защитата. Много е важно. Исках обаче вие да го научите от мен. Тази сутрин ми се обади полицейският комисар. Полицията има основание да смята, че сериозна опасност заплашва всички вас.

Офис 421, Конде Наст Билдинг, Таймс Скуеър 4, Ню Йорк

Строго поверително, обект на адвокатска тайна

Относно: съдебен заседател

„Народът срещу Робърт Соломон“,

Наказателен съд на Манхатън

Ан Копълман

Възраст: 27 г.

Учителка в детска градина. Неомъжена. Без деца. Абонат на „Ню Йоркър“. Свири на кларинет и пиано. Майката е била домакиня, бащата — общински служител, и двамата са починали. Няма финансови проблеми. Интереси в социалните медии — движението „Животът на чернокожите има значение“, Бърни Сандърс, демократите и т.н. Либерал. Харесва шоуто „На живо с Бил Мар“.

Вероятност да гласува „невинен“: 64%.

29

Вратите на асансьора се отвориха и отвътре се изтърколи огромно кълбо от изнервени хора. Най-напред мъж със зелено яке изхвърча навън заднешком като изстрелян от оръдие. Блъсна се във вратата на отсрещния асансьор и строши скъпия си фотоапарат.

После група охранители, облечени в черно, излязоха от асансьора в сгъстен строй. В центъра на кълбото от човешка плът забелязах главата на Боби Соломон. И Руди до него. Вратите към стълбището до мен се отвориха рязко и група фотографи изтрополиха като взвод, устремен към битка. Пристигна още един асансьор и избълва куп репортери и телевизионни камери. Коридорът изригна в присветващи обективи. Въпроси и микрофони се опитваха да разкъсат охранителния обръч.

Хукнах към съдебната зала и отворих широко двете врати. Екипът от охранители набра скорост и избута настъпващите представители на медиите.

Боже, ама че цирк!

Бодигардовете сграбчиха хората, които пазеха, и се втурнаха към вратата. Отстъпих настрани тъкмо навреме. Ако бях останал, щяха да ме смажат. Едър охранител с черно късо яке се завъртя и затвори вратите пред камерите.

Озърнах се. Залата беше празна, ако не броим съдебната охрана и стенографката.

Обръчът се разкъса. Някои от охранителите носеха куфарчета. Като онова, в което Холтън разнасяше лаптопа. Придвижиха се към предната част на залата. Видях как Боби е приклекнал на пътеката и диша учестено. Руди го потупваше по гърба и го уверяваше, че всичко е наред.