Читаем Тринайсет полностью

— Кой е най-добрият начин да извършиш убийство и да ти се размине? Да се увериш, че ченгетата не те търсят. Ако убийството е разкрито, няма да се появи сред закономерностите. Той „маскира“ престъпленията, стига до крайности, за да ги припише на друг. Погледни досиетата, аз ще дремна. Ще се видим в съда.

И тя затвори.

Направих си кафе и отворих досиетата. В седем бях прочел и трите. Кафето беше изстинало, а мозъкът ми гореше. Намерих си портфейла, извадих банкнотата, върху която си бях отбелязал знаците, и ги разгледах.

Цял живот се занимавам с пари. Дори мамех хората с пари. Мнозина добри играчи са способни да подменят стотачка с десетачка за част от секундата пред очите на сънлив барман в някой нощен клуб. Виждал бях да го правят. Самият аз го бях правил в един друг живот.

Изкъпах се, обръснах се и се облякох. И всяка секунда мислех за държавния печат. Стрела. Маслиново листо. Звезда. По три следи върху всяка банкнота. Три следи при всяко убийство.

И пръстовият отпечатък върху пеперудата в устата на Карл. Как, по дяволите, бяха извлекли ДНК на Ричард Пена от банкнотата, след като Пена е бил мъртъв много преди тя да бъде отпечатана?

Наметнах си палтото, допих лошото кафе и излязох с лаптопа си. Щом отворих входната врата, мразовитият въздух връхлетя току-що обръснатата ми физиономия, все едно се опитваше да ме одере. За нищо на света нямаше да вървя пеша в такова време, но не можех и да се кача в колата си. Имаше дупка на предното стъкло. Вятърът беше навял сняг и скреж на предната седалка. Обадих се на един човек, който имаше сервиз в Бронкс. Беше услужлив, но скъп.

Оставих ключа върху предната лява гума, сгуших се в палтото си и тръгнах да търся такси.

Пет минути по-късно вече бях в такси на път за Сентър Стрийт и най-големия процес в града от години. В мислите ми цареше пълен безпорядък. Трябваше да мисля за свидетелите, за встъпителните речи, за стратегията на Арт Прайър…

А вместо това мислех за банкнотата.

Руди се беше погрижил за процеса. Аз изпълнявах само дребна роля. В известен смисъл това ме радваше. Снемаше напрежението ми. Шофьорът на таксито се опита да завърже разговор за играта на „Никс“. Отговарях му лаконично и накрая той се отказа.

Банкнота от един долар.

Бях на крачка от прозрението. Имаше нещо в онези три убийства, което Дилейни беше забелязала. Замислех ли се за банкнотата в случая на Боби, пропусках нещо. Каквото и да се мержелееше някъде дълбоко в съзнанието ми, не беше свързано нито с Боби, нито с пеперудата.

Повторих имената на жертвите, за които бях научил предишния ден. Дерек Кас. Ани Хайтауър. Карън Харви. Имаше нещо в тези три убийства, което ми изпращаше сигнал. Сякаш щеше да ми избоде очите, но не го виждах.

Кас. Хайтауър. Харви.

Кас беше умрял в Уилмингтън. Ани Хайтауър — в Спрингфийлд. Карън Харви беше застреляна и ограбена в Манчестър.

Спряхме пред съда. Оставих на шофьора бакшиш.

Беше малко след осем и тълпата вече вилнееше. Две групи. И двете размахваха плакати, крещяха и скандираха. Едната група беше вдигнала лозунги „Справедливост за Ари“, а другата — лозунги в подкрепа на Боби. Поддръжниците на Боби май бяха малцинство. Един бог знаеше какво ще си помислят съдебните заседатели, докато минават между тези хора. Тълпата растеше с всяка изминала секунда, а полицаите издигаха прегради, за да държат двете групи отделно.

Наложи се да се провра покрай дълга опашка, за да вляза в съда. Всички искаха да са сред публиката. Този процес беше най-желаното представление в града. Докато мина през охраната и натисна копчето на асансьора, мислите ми отново се бяха насочили към банкнотата.

Звездите.

Извадих един долар и се вторачих в звездите, докато се качвах до двайсет и първия етаж. С ноктите на левия си крак орелът стискаше тринайсет стрели. Маслиновата клонка в десния му крак имаше тринайсет листа. Над него имаше щит с тринайсет звезди.

Звезди. Щит. Дерек Кас беше убит в Уилмингтън. Ани Хайтауър — в Спрингфийлд. Карън Харви беше застреляна в Манчестър.

Обърнах банкнотата и се взрях в Джордж Уошингтън, после извадих телефона си и звъннах на Харпър.

Тя вдигна незабавно.

— Хрумна ми нещо. Къде си?

— На път. След десет минути пристигам.

— Не, искам да обърнеш и да отидеш да се видиш с Дилейни на Федерал Плаза. Кажи й, че си открила връзката. И че имаш още информация.

— Чакай да отбия.

Ревът на доджа й утихна.

— Какво откри? — попита тя.

— Знаците по банкнотите… Виждам закономерност в тях. Имаш ли у себе си един долар?

Харпър явно беше оставила телефона на микрофон, защото чувах клаксони, спирачки и шума от уличното движение. Асансьорът ми пристигна на двайсет и първия етаж. Излязох от кабинката и поех надясно, към прозореца между двете асансьорни клетки. Зареях поглед към Манхатън през мръсното стъкло. Виждах града като през мътен филтър, все едно на стара снимка.

— Ето, намерих една, какво да търся? — попита Харпър.

— Погледни държавния печат. Има тринайсет маслинови листа, тринайсет стрели и тринайсет звезди над орела. Защо тринайсет?

— Не знам, в момента не ми хрумва. За пръв път го забелязвам.