Здравенякът вдигна счупената си ръка към лицето, за да се предпази, и се отдръпна, когато шокът блъсна тялото му. После го блъснах аз.

Пристъпих по-близо и стоварих ляв ъперкът в ребрата му с всичка сила. Юмрукът ми се вряза дълбоко и го повали на тротоара. Завъртях се рязко, готов да посрещна следващия нападател.

Твърде късно. Чух глухия удар на палката отстрани на главата си, преди да го усетя. Тротоарът бързо се надигна и аз протегнах ръце да омекотя падането. Пред очите ми затанцува златна халка. Пръстенът на Кристин беше паднал от джоба ми. Чух го как издрънча тихо и отскочи от настилката. Пресегнах се в отчаян опит да го уловя. Лицето ми щеше да се строполи точно до него. Само че аз не паднах върху тротоара. Той се размаза пред очите ми, завъртя се и изчезна.

Изгубих съзнание още преди да се строполя върху плочите.

25

Светлината в очите ми предизвика зверска болка. Все едно ме пронизваха с шиш за лед. Светлината угасна и зрението ми се замъгли. Усещах краката си студени, влажни. Ризата също. Лежах на канапе. Над мен се надвеси някаква фигура. Електрическата светлина отново прониза очите ми и аз ги затворих. Нечии пръсти ги отвориха. Фенерчето освети всяко око и аз изругах.

— Знаеш ли, Еди, започвам да си мисля, че адвокатската кариера не ти се получава добре — каза Хари Форд.

Изключи фенерчето и се отдръпна. Лежах на канапето в кантората си.

— На тила си имаш бучка с размерите на яйце. И имаш поне едно пукнато ребро. Но зениците ти реагират и не са уголемени. Не си повръщал. Нямаш кръв в носа или ушите. Ще се чувстваш, все едно кон те е ритнал в главата и си получил леко мозъчно сътресение, но иначе си в същото скапано състояние, в което беше вчера.

Навремето Хари е бил санитар във Виетнам — още шестнайсетгодишен. Използвал фалшиви лични документи, които удостоверявали, че е на двайсет и една, бързо се издигнал в чин, а след като приключил военната си кариера, започнал още по-успешна кариера в правото. Беше единственият съдия, способен да разглоби и да сглоби отново М-16, след като е погълнал цяла бутилка уиски.

— Колко пръста ти показвам? — попита Хари, изпънал три.

— Три — отговорих.

— Кой ден сме?

— Вторник.

— Кой е президент на Съединените щати?

— Някакъв задник.

— Правилно.

Помъчих се да седна в леглото. Стаята се завъртя. Отпуснах глава и реших, че сядането ще почака.

— Къде ме намери? — попитах.

— Отпред. Докато спирах, видях задницата на голям черен ескалейд. Приличаше на кола за бягство при обир. Паркирах и те намерих. Канех се да се обадя на полицията, но те прегледах и ми се стори, че всичко е наред. Помниш ли, че говорихме на улицата?

— Не. Какво казах?

— Помоли ме да намеря ето това.

Хари държеше златната халка. Този път успях да седна. Едната страна на главата адски ме болеше. Хари остави халката на масата и донесе две чаши с кафе. Забелязах на масата и бутилка скоч. Все още в кафяв хартиен плик.

— Благодаря, Хари.

— Няма защо. Говорих с Кристин. Разказа ми какво се е случило. Нещо против да ми обясниш как се озова проснат по лице на тротоара? Да не си се сбил в някой бар? — попита той.

— Сложно е.

— Щях да се разочаровам, ако не беше. А сега сериозно — какво се случи, по дяволите?

— Нападнаха ме ченгета. Вчера изкарах от нерви Грейнджър. Не го прие никак добре. Сигурно от наказателния паркинг са го предупредили, че съм си прибрал колата, и той ме причака отпред заедно с шайка ченгета.

— Това не ми харесва. Трябва да поговориш с…

— С кого? С някой полицай ли? Ще се оправя.

Хари развъртя капачката и наля по малко скоч в две чаши. При всяко поемане на дъх болката плъзваше отстрани на тялото ми към пулсиращата ми глава. Надигнах чашата и я върнах празна върху масата. Хари ми наля отново. Отново я гаврътнах на екс. Той ми наля за трети път.

— Карай полека — предупреди ме.

Отпуснах се назад и затворих очи. Оставих мозъка ми да се охлади. Съзнавах, че съм на последни издихания. Бракът ми окончателно се беше разпаднал, тялото ми щеше да го последва всеки момент. Няколко минути по-късно болката в главата ми отслабна. В тялото — не. Допусках, че Грейнджър се е уплашил, след като са ме фраснали по главата и съм се строполил на тротоара. Искали са да ме наранят. Не да ме убият. Един здрав ритник в ребрата, след който Грейнджър вероятно ги е спрял. Бях извадил късмет, макар да не се чувствах така.

В портфейла си имах снимка на Ейми и Кристин. Искаше ми се да я извадя и да се вторача в нея. А после да изтърбуша кантората си.

Вместо това пак пих уиски. Знаех, че трябва да започна да мисля за делото. Да загърбя мислите за Кристин. Поне засега. А после, когато можех да си поема глътка въздух след процеса, раната нямаше да е толкова прясна и болезнена. Нуждаех се от време. Тя също. Беше премисляла дълго, преди да остави брачната си халка върху банкнотите в ресторанта. Може пък да успеех да я разубедя. Може би все още имах шанс да си я върна. Трябваше да го вярвам. И го вярвах. Но щях да изчакам процесът да приключи. Бавно вдигнах глава и отворих очи.

— Не бива да си тук. Областният прокурор ще откачи, ако разбере.