Читаем Тринайсет полностью

Слушах как токчетата й чаткат по пода. Звукът затихваше, колкото повече се отдалечаваше Кристин. Погледнах към бирата върху масата пред мен. „Милър“. Златиста. Със запотена бутилка. Исках я. И още десет след нея, а после водка, уиски, всичко, в което можех да удавя болката. Хванах бутилката, вдигнах я към устните си и погледнах към парите, които Кристин беше оставила.

Върху банкнотите проблясваше златна халка.

Върнах бутилката на масата. Разтрих слепоочията си. Все едно товарен влак летеше през вените ми.

Станах, взех халката и я прибрах в джоба си. Краката ми сами ме отведоха до колата. Не вдигнах поглед чак до паркинга. Нито веднъж. А когато седнах зад волана и запалих двигателя, не можех да си спомня как съм дошъл от ресторанта.

Гадеше ми се. Все едно бях глътнал надут балон, който не можех да изплюя.

Явно по същия начин съм се добрал и до Четирийсет и шеста улица. Завих по нея, без да съзнавам как съм стигнал до тук, нито колко време съм шофирал. Паркирах пред кантората си и слязох от колата. Ключовете ми подрънкваха в джоба на палтото, докато крачех към стълбите. С наведена глава. Дъхът ми се спускаше на ивици студена пара към стъпалата.

Не забелязах ченгето Грейнджър, докато той не ме блъсна назад.

Залитнах, но успях да се задържа прав. Затръшнаха се врати на автомобили. Много. Озърнах се. Трима здравеняци отляво. Двама отдясно. Един от типовете отдясно стискаше полицейска палка. Грейнджър се отдръпна нагоре по стълбите, без да ме изпуска от очи. Причакваха ме. Хвърлих им само бегъл поглед, но разбрах, че всичките са ченгета, още преди да видя палката. От стойката им. От дрехите. „Ливайс“ и „Ранглър“. Боти. Напъхани в панталоните ризи и широки якета, за да прикриват кобурите.

Размърдах рамене, смъкнах тежкото си палто. Разтреперих се — или от мразовития вятър, или от страх, заради който в тялото ми плисна адреналин като през скъсана язовирна стена. Усетих как дори свитият ми юмрук трепери.

Зад мен се пръсна стъкло. Парченца ме удариха по гърба — разбрах, че един от тях троши колата ми с палката.

Гласът на Грейнджър прозвуча почти топло. Беше чакал четирийсет и осем часа за това и не скри задоволството си, докато изричаше следващите думи:

— Не по лицето.

Кучи син.

Можех да избягам, но знаех, че няма да стигна далече и че те не целят да ме убият. Можеха да го направят обаче, ако хукна. С изстрел в гръб. Заподозрян, който не е спрял в отговор на предупреждение. Непрекъснато се случваше. Добре дошли в Ню Йорк.

Главатарят им ме нападна отдясно. Едър мъжага. С къса коса и малки тъмни очички. С гъсти мустаци, без врат. С юмруци като чувалчета, пълни с монети. Беше по-висок от мен със седем-осем сантиметра и вероятно обсегът му беше десетина-дванайсет сантиметра по-широк. Май беше най-едрият от всички. Опасен тип.

Замахна с десния си юмрук, лакътят му щръкна зад рамото, като че ли се канеше да обработва заподозрян с яката си ръка. Очите му изглеждаха още по-присвити на злобно разкривената физиономия. Устните му оголиха стиснатите зъби. Другите се бяха отдръпнали. И гледаха.

Забелязах как нападателят ми приклекна. Този удар се целеше в слънчевия ми сплит. Мощен, за да ме извади от строя. Другите щяха да се разтанцуват върху гръдния ми кош, по коленете и после по глезените. Половин час по-късно всички щяха да се наливат със студена бира и да се хилят. Да тупат Грейнджър по гърба. Да се поздравяват, че са ми дали добър урок.

Не и тази вечер. Нямаше да стане.

Отдръпнах се точно когато здравенякът замахна. Може и да беше як, но беше бавен. Това нямаше значение. Мускулите щяха да си кажат думата. Не ти трябва бог знае каква бързина, ако юмрукът ти е тежък.

За мой късмет, бях блъскал по боксовата круша шест дни седмично цели шест години в най-мъжкарската ирландска боксова зала в квартала. Което до голяма степен означаваше, че е и най-мъжкарската боксова зала в цял Ню Йорк.

Замахнах с дясната си ръка. Със светкавична бързина. Рязък удар и едновременно отдръпване извън обсега му. Здравенякът не мигна. Хълбоците му не помръднаха, не отмести тежестта назад. Но и не беше нужно. Имах време да избера къде да застана и това ми стигаше. Големият юмрук е лесна мишена. Знаех къде се е прицелил, колко бързо и колко силно ще удари. Държах юмруците си високо, все едно се готвех за потупване за поздрав. Само че изобщо не бях дружелюбен. Китката ми беше съвсем леко наведена, за да се образува права линия между кокалчето на средния ми пръст и лакътя. Солидна опора от кост, насочена безупречно, за да поеме удара с минимални щети.

Всички щети щяха да се насочат в противоположната посока. Моето средно кокалче щеше да се забие в неговата пета метакарпална кост — кокалчето на кутрето му. А тя хрущи безбожно силно. Все едно онзи се е опитал да ме удари и е закачил кутрето си на ъгъла на тухлена стена. Всички ченгета чуха изхрущяването на счупената кост, разкъсването на сухожилията и фрактурите, които се множаха чак до китката на онзи тип. Все едно ковашки чук се беше стоварил върху пликче с фъстъци.