Читаем Тринайсет полностью

Скоро след това Кейн се присъедини към опашката за проверка пред Наказателния съд на Сентър Стрийт. Колоните бяха две. Хората от страната на Кейн държаха писма с червена лента като доказателство, че са повикани да бъдат съдебни заседатели.

Двете колони се придвижваха бързо и не след дълго Кейн влезе и се спаси от студа. Не накуцваше въпреки раната си. Не изпитваше болка, затова и походката му не беше променена. Обискираха го и го накараха да пусне якето си през скенера. Днес не носеше чанта. Никакви оръжия. Прекалено рисковано беше. След проверката го насочиха към асансьорите и му казаха да се яви пред служителка на съда, която чакала на съответния етаж. Кейн открай време се чувстваше неловко в препълнени асансьори. Хората воняха. Афтършейв, дезодорант, цигари и телесни миризми. Кейн наведе глава и пъхна носа си в дебелия шал.

Усещаше треперене под лъжичката и се помъчи да го потисне.

Вратите на асансьора се отвориха и той последва тълпата по тесен мраморен коридор към кръглолика служителка зад малко гише. Зачака реда си. Придаде си леко смутено изражение. Проверка на призовката, на документите за самоличност. Озърташе се, барабанеше с пръсти по токата на колана си. Служителката изпрати жената преди Кейн в голяма стая от дясната страна на гишето. Тръпка пробяга по тила на Кейн. Все едно някой беше доближил нагорещена крушка до кожата му. Приятната тревожност беше награда за него. Той обожаваше това усещане.

— Призовката и документ за самоличност, господине — прикани го служителката.

Беше с ярко червило, което се беше размазало по предните й зъби.

Кейн подаде документа за самоличност и призовката и погледна над рамото на служителката към стаята вдясно зад нея. Тя сканира баркода на призовката, погледна документа за самоличност, вдигна очи към Кейн и каза:

— Влезте и седнете. След малко ще започне видеопрезентацията. Следващият…

Кейн пъхна документа за самоличност обратно в портфейла си. Той не беше негов, а на мъжа, който изчезна във ваната си предишния ден. Овладя желанието си да размаха юмрук във въздуха. Невинаги минаваше през проверка толкова лесно. Беше избрал прецизно мишената си. Понякога дори с помощта на латекс, боя и грим не успяваше да постигне приемлива прилика. Например в Северна Каролина. Снимката на документа за самоличност беше отпреди десет години. Дори самият човек не приличаше на нея. Тогава служителката в съда се беше взирала в Кейн и шофьорската книжка цели две минути, дори повика началника си, преди да го пусне. Но тук, в Ню Йорк, щастието му се усмихна.

Стаята, в която влезе, не беше боядисвана от много години. По тавана още имаше никотинови петна от времето, когато на призованите за съдебни заседатели бе позволено да пушат, докато очакваха как ще се развият нещата. Кейн се присъедини към още двайсетина души. Всеки седеше на стол, към едната ръкохватка на който беше прикрепен подвижен плот. Друга служителка се приближи към Кейн и му подаде два листа. Единият се оказа анкета, а другият беше информационна брошура „Често задавани въпроси“.

На стената срещу столовете бяха поставени два големи монитора. Кейн попълни въпросника може би прекалено бързо. Озърна се и видя, че другите гризат химикалките, докато обмислят отговорите си. Целта на анкетата беше да отстрани онези, които познават някой от свидетелите или основните участници в предстоящия съдебен процес. Съдържаше и най-общи въпроси, целящи да се установи някаква предубеденост. Никой от тях не създаде проблеми на Кейн — умееше да изглежда безпристрастен на хартия.

Щом всички оставиха химикалките, екраните оживяха. Той изпъна гръб, сложи ръце в скута си и насочи вниманието си към филмчето. Петнайсетминутен видеоматериал, изготвен от съдии и адвокати с цел да разясни на потенциалните съдебни заседатели какво представлява един процес, кой ще бъде в съдебната зала и каква роля ще има, и, разбира се, каква безпристрастност се очаква от членовете на журито. Изискваше се да бъдат непредубедени, да не обсъждат процеса с никого преди края му и да внимават какви улики им се представят. За работата си всеки заседател щеше да получава по четирийсет долара дневно или от работодателя си, или от съда. Ако процесът се проточеше повече от трийсет дни, съдът по свое усмотрение можеше да им отпусне по още шест долара дневно. Щяха да им подсигуряват обяд. Нямаше да им възстановят разходите за път или паркинг.

През паузите, когато филмовият разказ прекъсваше за смяна на сцената, Кейн оглеждаше мъжете и жените край себе си. Много от тях гледаха телефоните си, а не видеото. Някои внимаваха. Други като че ли дремеха. Кейн погледна отново към екрана и тогава го забеляза.