Всеки нормален човек на мястото на Кейн би се гърчил, пищял и хапал устни от болка, преди да припадне. Той обаче трябваше просто да се съсредоточи и да се постарае да не изпусне запалката, докато я пъха дълбоко в раната. Задържа я. Когато кървенето престана, Кейн върна запалката на мястото й и вдяна конец в игла. Действаше вещо. Не за пръв път кърпеше собствената си кожа. Усещането беше все същото. Леко щипване и изопване на кожата, но не неприятно. Той превърза раната с много марля и лейкопласт. Слезе от колата и раздвижването му задейства осветлението. Придържайки якето си пред крака, Кейн се качи в другата си кола, събу съсипания и окървавен панталон и навлече черни джинси, които държеше под предната дясна седалка заедно със суитчър и шапка на „Никс“.

Прибра се в апартамента изморен. Съблече се бавно пред огледалото и огледа крака си. Нямаше много кръв. Надяваше се до утре кървенето да спре.

Очакваше го важен ден.

Вторник

16

Пекарната на ъгъла на Западна Осемдесет и осма улица и Бродуей предлагаше хубаво кафе и още по-хубави палачинки. Колата ми още се намираше на наказателния паркинг, затова бях дошъл с метрото по-рано, за да изпреваря навалицата. Разполагах с малко време за закуска. Изядох солидна порция палачинки с гарнитура от хрупкав бекон и изпих две чаши кафе, докато чаках Харпър. Осем и петнайсет. А вече имаше опашка от строителни работници, служители от офисите и туристи, които чакаха за своите сутрешни гевречета.

Видях Холтън, преди да видя Харпър. Влезе, забеляза ме и стигна до средата на заведението, преди Харпър да се покаже зад него. Не че беше ниска, причината беше по-скоро Холтън. Ако застанеше пред буик от 1952 г., щеше да го закрие целия. Харпър беше малко под средния ръст, слабичка и стегната, с конска опашка. Носеше джинси, боти с връзки и кожено яке, закопчано догоре. Холтън беше със същия костюм и носеше същото куфарче, закрепено с белезници за китката му.

— Смяната ми приключва в девет и половина. Тогава ще дойде Яни. Той ще наглежда лаптопа, докато се върна на работа в полунощ — обясни Холтън.

— Добро утро и на теб — отговорих.

— Не се сърди на Холтън, Еди. Спа на канапето ми. И ти на негово място щеше да си кисел — намеси се Харпър.

— Ама той наистина ли спи? Мислех, че като му свърши батерията, просто се включва в контакта.

— Е, ако Руди Карп смяташе, че това е възможно, вече щеше да ми е наврял батерия в задника — увери ме Холтън.

Беше станал много дружелюбен. Сигурно се дължеше на Харпър. И двамата бяха бивши служители на правоохранителните органи. Имаха много общи неща.

Харпър се настани срещу мен. Холтън до нея. И двамата си поръчаха гевречета, а аз прецених, че се нуждая от още кафе.

— Значи имаш позволение от прокурора за малката си разузнавателна мисия, а? — попита Харпър.

— Имам. Говорих с един помощник-прокурор и той уреди нещата с Нюйоркската полиция. Медийният интерес е толкова голям, че къщата се е превърнала в нещо като светилище за феновете. Наложи се полицейският комисар да одобри специално допълнително дежурство, за да осигури денонощното присъствие на полицай пред входната врата. Иначе хората ще нахлуят вътре, ще разпердушинят всичко, за да си вземат нещо за спомен, и ще се снимат за „Холивуд Рипортър“. Дежурният полицай знае, че идваме — отговорих.

Харпър кимна и побутна Холтън, който й се усмихна в отговор. Личеше си, че си е паднал по нея. Приличаше на ученик с глуповатата си усмивка.

— Казах ти, че няма да е проблем да влезем. Трябва да имаш повече вяра — отбеляза Харпър.

Холтън вдигна ръце, за да признае поражението си.

Бях изчел документите по делото. Харпър също. И двамата имахме предостатъчно опит и знаехме, че колкото и снимки на местопрестъплението да видиш, нищо не може да се сравнява с личното посещение. Имах нужда да усетя мястото, околността, разположението на стаите. А и да се уверя, че Руди и ченгетата не са пропуснали нещо.

— Е, какво мислиш за делото? — попитах.

Лицето на Харпър мигом се навъси. Тя отмести очи към масата и се прокашля.

— Да кажем, че не съм убедена колкото теб. Според мен клиентът ти има да обяснява много, а още не го е направил — отговори тя.

— Смяташ, че лъже за убийствата, така ли?

В този момент им поднесоха закуската. Умълчахме се, докато сервитьорката се отдръпне.

— Той лъже за нещо — отбеляза Харпър. — За нещо важно.

Разговорът замря, докато двамата се хранеха. Не им отне много. Холтън почти засмука гевречето си, а Харпър ядеше така, все едно се зарежда за трудно пътуване. Изобщо не усещаха вкуса. Отпивах от кафето си и чаках.

Харпър изтри устни със салфетка и се облегна на стола си. Нещо й се въртеше в главата.

— Не преставам да мисля за пеперудата — каза тя.

— Да, знам. За отпечатъците на Боби и за следите от ДНК на двама души. Според Руди ченгетата са подхвърлили ДНК уликите. Може и да се окаже прав.

Двамата с Холтън кимнаха едновременно.