Читаем Тринайсет полностью

След десетминутно разглеждане на снимките получих отговори на някои въпроси. Имаше задна врата. Беше заключена и ключът още беше в ключалката от вътрешната страна. От външната страна на задната врата имаше черна метална решетка. С катинар. Не виждах следи от повреда на нито една от двете врати.

Мокетът беше почти бял. Като еднодневна снежна покривка на пода. Мека. Пухкава. Цялата къща беше застлана с такъв мокет. Дори едничка капка кръв би се забелязвала лесно. Нямаше нито една.

Единствената снимка, която се набиваше на очи, беше от коридора на втория етаж. Преобърната масичка пред голям прозорец и счупена ваза на пода. Масичката беше богато гравирана. Хората плащат скъпо и прескъпо за такива оригинални мебели. Следващата снимка беше първата, на която се виждаше местопрестъплението. Насилствената смърт разказва собствена история. Написана от жертвите. Чрез техните рани. По кожата им. Понякога в очите им.

За пръв път виждах такова нещо.

Фотографът на Нюйоркската полиция беше заснел първия кадър, застанал в основата на леглото. Ариела лежеше по гръб от лявата страна, близо до прозореца към улицата. Карл лежеше до нея. Завивката беше смъкната на пода откъм Карл. Ариела беше само по бикини. Ръцете й бяха до тялото, краката — събрани. Зяпнала уста. Отворени очи. Червен торс. В пъпа й се беше събрала кръв. Забелязах по-тъмни петна навсякъде по кожата на гърдите й. Прободни рани. Чаршафът под нея също беше червен. Пръски кръв само по шията. Нищо по лицето или по краката й.

Карл лежеше гол на дясната си страна, с лице към Ариела. Краката му бяха сгънати в коленете, торсът му беше извит напред. Доколкото можех да видя, по него нямаше нито един белег. Никакви прободни рани. Никакви синини. Изглеждаше в пълен покой. Като че ли просто се беше сгушил до жената и беше умрял. Едва на снимката на гърба му открих причината за смъртта. Тилът му беше хлътнал. Имаше малко кръв — тъмночервено петно под главата, но съдейки по формата на раната, заключих, че е убит с един-единствен удар. Вероятно на това се дължеше положението на тялото му — беше със свити крака и наведена от силата на удара глава, в ембрионална поза.

Подобно на ченгетата, адвокатите по наказателни дела свикват да виждат ужасяващата окончателност на живота, насилието, което изписваме взаимно по телата си. Такава е човешката природа. Виждаш ли нещо достатъчно често, то престава да има същото значение, престава да има същото въздействие като първия път.

Но аз така и не свикнах с насилствената смърт. Молех се никога да не свикна, защото част от мен щеше да умре и да не се възроди повече. А аз се нуждаех от нея. Добре беше, че изпитвам болка. Мъж и жена бяха жестоко изтръгнати от света — беше им отнето всичко, което са имали в живота, и всичко, което са могли да станат. В главата ми се въртеше една дума. Невинни. Невинни. Невинни. Изобщо не го заслужаваха.

Щрак.

Погледнах към ръката си и установих, че съм престанал да въртя молива. Стисках го толкова силно, че неусетно го бях счупил. Каквото и да изискваше от мен работата ми, имах дълг към Ариела и Карл. Човекът, който им беше причинил този ад, трябваше да бъде наказан. Ако този човек беше Боби, законът трябваше да се разправи с него. Кой знае защо, докато гледах жертвите, още повече се усъмних, че Боби е способен на такова нещо.

И после си спомних. Дълбоко в себе си всеки от нас е способен на насилие.

Съдейки по нещата, които бях виждал, причините за смъртта не съответстваха точно на публикациите в медиите. Вестниците и телевизията твърдяха, че двете жертви били накълцани по време на неистово нападение от ревност. Не това виждах на снимките. Пък и по тялото на Карл нямаше прободни рани. Плъзнах се надолу да разгледам друга група снимки и попаднах на близък план на бейзболна бухалка на пода в спалнята. Изглежда, дебелият й край беше причинил травмата на главата на Карл.

Разигравах събитията наум, но видяното беше непоследователно. Убиецът беше имал достъп до къщата. Беше се промъкнал някак или беше влязъл с ключ, беше се качил в спалнята и беше заварил Ариела и Карл в леглото. Карл вероятно бе станал първата жертва. Логично беше най-напред да се ликвидира по-сериозната заплаха. Ударът с дървена бухалка по тила с достатъчно голяма сила трябва да е бил шумен. Много шумен. Нямаше начин този звук да се приглуши, без да се намали вредата от удара. Въпреки това обаче по Ариела нямаше следи от самоотбрана. Нямаше порязвания или синини по ръцете и дланите. Като че ли още първата прободна рана е била фатална. Или поне достатъчно сериозна, за да я обездвижи.

Нещо в тази сцена не беше както трябва.

Оставаха ми две колекции от снимки и приключвах. В едната имаше снимки на Боби Соломон. Беше облечен с червен суитчър, бяла тениска и черни джинси. По ръкавите на суитчъра имаше кръв. По ръцете му също. И никъде другаде.

Последният набор от снимки ме разтревожи. Бяха направени в моргата. Карл Тоузър гол върху стоманената маса. За пръв път забелязах на гърлото му тънка морава синина, дълга около осем сантиметра.