Флин се обърна по посока на Кейн. Бодигардът също. И двамата бяха на стълбите, по-високо от него. Кейн наведе глава. Виждаше гърдите им под ръба на козирката си, но не и лицата. Не искаше да рискува да срещне погледите им. Последното, от което имаше нужда, беше някой да го разпознае. Докато се обръщаше, бодигардът рязко отметна палтото си и стисна пистолета. И двамата с Флин бяха с лице към Кейн.

Беше изгубил момента на изненада. Щяха да го видят как вади оръжието си. И предвид средното време за реакция бодигардът вероятно щеше да успее да стреля най-малко два пъти. Затова той трябваше да бъде първата му мишена.

Ботите на Кейн трополяха по плочите на тротоара. Сърцето му отмерваше още по-бърз ритъм. Кръвта бучеше в ушите му. Почти усещаше парливия мирис във въздуха след стрелбата. Приятна хладна тръпка плъзна по гръбнака му. Ето това беше. За това живееше Кейн. За това превъзходно очакване. В плавна последователност той издиша, вдигна лакътя си и бързо измъкна дясната си ръка изпод якето.

11

Бях се качил на третото стъпало към входната врата, когато чух някой да ме вика по име откъм улицата. Веднага усетих как Холтън застана нащрек. Почти не продума, докато пътувахме, само ме попита дали ми е удобно. Отговаряше вежливо, но едносрично на опитите ми да завържа разговор. Добър шеф ли е Руди Карп? Да, Холтън бил частен охранител, но с Карп се работело лесно. Отдавна ли работи за него? Да. Обича ли бейзбола? Не. А футбола? Не. Отказах се, реших, че внимава в пътя и не бива да го разсейвам. На стълбите пред входната врата се изненадах, когато той реагира отбранително. Всъщност не предприе нищо. Просто се подготви. За каквото и да било. Завъртях се в посоката, откъдето беше долетял гласът, и видях съдия Хари Форд да ми маха от тротоара. Класическият му стар кабриолет беше паркиран на улицата.

Тъкмо да махна на Хари в отговор, когато забелязах човека зад него. Беше нахлупил бейзболна шапка ниско над очите си. Не виждах лицето му на светлината на уличната лампа. Козирката го криеше. В онзи момент обаче лицето не беше важно. Повече ме заинтригува дясната му ръка — беше пъхната в якето му, като че ли се канеше да измъкне пистолет.

С периферното си зрение установих, че Холтън е приковал очи в него и ръката му е върху кобура на кръста. Устата ми пресъхна, дишането ми стана плитко. Тялото ми замръзна. Примитивните инстинкти, които все още бях запазил, бяха съсредоточени върху мъжа, който се приближаваше с ръка под якето си. Тялото ми нямаше нужда от нищо, което да го разсейва — нито дишане, нито мисъл. Всеки мускул и нерв се напрегнаха до краен предел. Цялата ми енергия премина на режим оцеляване. Не помръдвах. Ако онази ръка се покажеше изпод якето с оръжие, бях готов да се хвърля към вратата.

Температурата падаше. Виждах как тънкият лед, образувал се току-що по тротоара, блести на сребристата светлина на уличните лампи като натрошен кристал.

Мъжът се изравни с Хари и рязко измъкна дясната си ръка от джоба. Протегна я към нас. Държеше нещо черно и лъскаво. Чух глухото приплъзване на пистолета, докато Холтън го измъкваше от кожения кобур. Поех огромна глътка въздух и се свлякох на колене. Ръцете ми скриха главата.

Тишина. Никакъв изстрел. Никакво проблясване на цев. Никакви куршуми, които улучват тухлите над главата ми. Усетих едра длан да ме потупва по рамото.

— Всичко е наред — каза Холтън.

Вдигнах поглед. Хари стоеше до мъжа с бейзболната шапка.

И двамата гледаха дисплея на мобилния телефон в ръката на мъжа. Хари вдигна очи от телефона и посочи на запад по Четирийсет и шеста улица. Мъжът кимна, каза нещо на Хари и вдигна телефона. Дори отдалече различих карта на големия дисплей. Мъжът отмина моята сграда и се запъти на запад.

— Боже, Холтън. Ще ми докараш инфаркт — възкликнах.

— Извинявайте, но предпазливостта не вреди.

— Еди, какви ги вършиш, по дяволите? — попита Хари.

Изправих се, отупах палтото си и се приведох над перилата.

— Ами явно проявявам предпазливост. Какво искаше този тип?

— Беше някакъв турист. Помоли да го упътя — обясни Хари.

Озърнах се през рамо. Мъжът държеше мобилния пред себе си и продължаваше да върви. Беше с гръб към мен. Проследих го с поглед, докато се отдалечи, после отново се обърнах към Хари.

— Решихме, че има пистолет. Приближи се някак целеустремено. Виждал ли си го преди? — попитах.

— Не знам, лицето му беше скрито под шапката. Но дори да не беше, нямаше да мога да ти кажа много, без очила съм — отговори Хари.

— А как шофира до тук? — попитах.

— Внимателно.

Холтън взе един от дървените столове и го изнесе на площадката пред входната врата. Върна се и отново огледа помещението. Хари го наблюдаваше от канапето с равнодушието на човек, който държи в ръка чаша хубав скоч и знае, че е най-превъзходното питие.

— Тук няма никаква охрана, господин Флин. Тази нощ ще остана отвън. Утре сутринта ще уредя да доставят сейф. Ще държите лаптопа в сейфа, когато не сте тук. Съгласен ли сте? — попита Холтън.

— Ще останеш пред вратата цяла нощ?

— Така възнамерявам.