— Ето паролата. Ще се погрижим да се прибереш благополучно в кантората си с лаптопа, затова помолих служител от охраната ни да те придружи, ако не възразяваш.

Замислих се колко е студено навън и как ще трябва да се прибера пеша.

— Има ли кола въпросният служител? — попитах.

— Разбира се.

Погледнах бележката. Паролата беше „Невинен1“. Затворих лаптопа, изправих се и се ръкувах с Руди.

— Радвам се, че вече официално си на борда — каза той.

— Предупредих те, че ще прегледам документите, преди да реша — уточних.

Руди поклати глава.

— Не. Обеща на Боби да му помогнеш. Да направиш всичко по силите си. Вече си в екипа. Вярваш му, нали?

Каква полза да крия?

— Да, така мисля.

Но вече се е случвало да греша, помислих си.

— Същият си като мен. Разбираш, когато клиентът ти е невинен. Просто го усещаш. Не познавах друг с това умение. До тази вечер — каза Руди.

— Аз не съм Боби Соломон, Руди. Не е нужно да ми целуваш задника. Знам, че си го повикал, за да се срещна с него. Искал си да го погледна в очите. Да го подложа на изпитание. Да взема решение. Знаел си, че ще му повярвам. Изигра ме. И макар да не го смятам за убиец, не съм сигурен, че не е преметнал и двама ни.

Руди вдигна ръце.

— Виновен съм. Което не променя факта, че сме изправени пред кошмарен сценарий. Човекът е невинен. Да, добър актьор е, но никой не се отървава от обвинение в двойно убийство само като изпълнява роля.

Мъжът, който влезе в кабинета, беше толкова едър, че трябваше да отвори и двете крила на вратата. Беше висок приблизително колкото мен. Плешив. И широк колкото заседателната маса. Черен панталон и черно палто, закопчано до шията. Скръсти ръце на гърдите си, стисна длани. Сигурно беше пет-шест години по-възрастен от мен и явно беше боксьор. Кокалчетата на ръцете му бяха колкото орехи.

— Това е Холтън. Той ще се погрижи ти и лаптопът да бъдете в безопасност.

Руди се наведе, измъкна алуминиево куфарче изпод бюрото и го постави отгоре. Холтън се приближи, разменихме любезни поздрави и той се зае с куфарчето. Отвори ключалките, вдигна капака и настани лаптопа в леглото вътре. Проследих с поглед как затвори капака, заключи го и извади чифт белезници от джоба си. Закопча китката си за дръжката на куфарчето, взе го и каза:

— Да вървим.

Вече се бях запътил към изхода заедно с Холтън, когато Руди ми даде последен съвет:

— Докато четеш документите, не забравяй какво се случи тук днес. Не забравяй какво си усетил. Не забравяй убеждението си, че този човек е невинен. Ние с теб трябва да се постараем да си остане невинен.

10

Кейн изключи микрофона веднага след като чу изповедта на Робърт Соломон. Заключи комбито и се прехвърли в сив форд. Настани се на шофьорското място с лице към изходната рампа на паркинга. От мястото си виждаше достатъчно добре улицата долу, за да забележи черния джип, с който адвокатска фирма „Карп“ транспортираше хората си.

Двигателят на форда забоботи.

Без да откъсва очи от пътя, Кейн се наведе над съседната предна седалка и отвори жабката. Измъкна колт четирийсет и пети калибър и извади пълнителя. Пръстите му напипаха патроните вътре. В колата се чу тихо приплъзване, когато Кейн пъхна обратно пълнителя, последвано от металическо щракване на механизма, когато той вкара първия куршум в патронника.

Пред него по улицата се движеше червен корвет.

Колтът получи ново убежище в предния джоб на якето на Кейн. Часовникът показваше седем и петнайсет.

Всеки момент, помисли си Кейн.

Надяна кожени ръкавици. Харесваше му мирисът на кожа. Напомняше му за една жена, която познаваше навремето. Тя ходеше с черно кожено яке, бяла тениска и джинси. Кейн помнеше ситните й къдрици, светлата й кожа, смеха й, вкуса на устните й. И най-вече — черното кожено яке. Онази натрапчива миризма. И как кръвта сякаш се задържаше върху кожата, преди постепенно да се просмуче в нея, сякаш якето я отпиваше бавно и продължително.

Кейн стисна волана.

Заслуша се в триенето на кожа в кожа — ръкавиците по волана. Замисли се какъв звук издаваше коженото яке на младата жена, докато размахваше ръце в жалък опит да го отблъсне. Не се разпищя. Нито веднъж. Устата й се отвори, но от гърлото й не излезе звук. Само ципът на якето скърцаше, а то шумолеше, докато тя го блъскаше с ръце. Хрумна му, че звукът напомняше шепот.

Свистене на гуми по боядисания бетон. Светлина от фарове. Кейн погледна по посока на звука и светлината и видя пикап, който се спускаше по рампата от горния етаж. Не искаше пикапът да попречи на видимостта му. Запъти се към изхода. Спря. Камерата прочете номера му. Бариерата започна да се вдига. Кейн потегли с форда.