Айнар замълча за момент, след което започна да прави — систематично, без отклонения и сантименталности — точно описание на действията си, сякаш се беше подготвял за този момент. Нито за миг не повиши глас — говореше с равен нисък тон, който понякога преминаваше в шепот. Дъждът барабанеше глухо по земята и ковчега. Клетникът описа как дъщеря му се разболяла неочаквано, когато била на четири годинки. Заболяването се оказало трудно за диагностициране и минали месеци, докато лекарите установят, че става въпрос за рядка неврологична болест. Казали му, че се предава по генетичен път и е ограничена само в определени фамилии, но странно защо не присъствала нито в семейството на майка му, нито в това на баща му. Затова предположили, че се дължи на изменение или променлив щам, което не би могло да се обясни по друг начин, освен като мутация.

Казали му, че заболяването се намира в мозъка на детето и може да я убие до няколко години. Айнар не бил в състояние да разкаже онова, което последвало.

— Имате ли деца? — попита той.

— Две — отвърна Ерлендур. — Момче и момиче.

— Ние си имахме само нея и се разделихме, когато тя почина. Вече нямаше какво да ни свързва, освен скръбта, спомените и борбата в болницата. Когато това свърши, моят и нейният живот сякаш също приключиха. Не ни остана нищо.

Айнар замълча за момент и затвори очи, като че ли се унасяше. Дъждът капеше по лицето му.

— Бях един от първите служители в новата компания — продължи той. — Когато базата данни бе основана, почувствах, че се връщам към живота. Не можех да приема отговорите на лекарите. Трябваше да намеря обяснение. Отново започнах да търся начина, по който е било предадено заболяването на дъщеря ми. Базата данни за заболяванията е свързана с генеалогичната и двете могат да обработват заедно информация, ако знаеш какво точно търсиш. А разполагаш ли с нужния код, за да влезеш в системата, можеш да откриеш заболяването и да го проследиш в родословното дърво. Можеш да видиш и отклоненията. Отклонения като мен. И като Аудур.

— Говорих с Каритас в Изследователския център — каза Ерлендур. — Тя ми разказа за номера, който си им скроил. Това е абсолютно ново за нас. Малко хора разбират какво може да се направи с информацията, която събират там. Какво съдържа тя и какво можеш да прочетеш в нея.

— Започвах да подозирам нещо. Лекарите на дъщеря ми имаха теорията, че може да се е предало по генетичен път. Първоначално си помислих, че просто съм бил осиновен, което би било далече по-добре. Да ме бяха осиновили. След това започнах да подозирам майка си. Излъгах я и й взех кръвна проба. На баща ми — също. Не успях да намеря нищо. При никой от двамата. Обаче го имаше при мен.

— Не си ли имал някакви симптоми?

— Много малко — отговори Айнар. — Почти изгубих слуха на едното си ухо. Имам тумор до ушния нерв. Доброкачествен. Също и петна по кожата.

— „Кафе о ле“?

— Значи знаете. Можех да отдам заболяването на генетична промяна. На мутация. Но реших, че другото обяснение е по-приемливо. Накрая влязох в базата и взех имената на няколкото носители, с които мама теоретично би могла да е имала връзка. Холберг беше между тях. Когато я предизвиках с подозренията си за изневяра, тя ми разказа цялата история. Каза ми как е мълчала за изнасилването и как никога не съм страдал заради произхода си. Дори напротив. Аз съм най-малкият син — добави той, сякаш за да обясни. — Малкото момченце на родителите си.

— Знам — кимна Ерлендур.

— И какво чух! — изкрещя Айнар в застиналата нощ. — Че не съм син на баща си, че истинският ми баща е изнасилил майка ми, че съм син на изнасилвач, предал ми е покварени гени, които дори не са ме засегнали, но убиха дъщеря ми, и че имам полусестра, починала от същото заболяване. Още ми е трудно да приема всичко това! Още не мога да го осмисля! Когато мама ми каза за Холберг, не можах да сдържа яростта си и превъртях. Той беше противен човек.

— Започнал си с обаждания…

— Исках да чуя гласа му. Не искат ли всички копелета да се срещнат с бащите си? — попита Айнар и на устните му затанцува лека усмивка. — Пък дори и само веднъж.

44

Дъждът постепенно намаляваше и вече бе спрял. Фенерът хвърляше жълта светлина върху земята и ручейчетата, лъкатушещи между гробовете. Двамата стояха неподвижно, един срещу друг, от двете страни на ковчега и се гледаха в очите.

— Сигурно е бил шокиран, когато те е видял — проговори накрая Ерлендур.

Знаеше, че полицията е на път към гробището и искаше да се възползва възможно най-добре от времето, което имаше с Айнар, преди да е започнала врявата. Освен това бе почти сигурен, че събеседникът му е въоръжен. С нищо не бе показал, че пистолетът е у него, но инспекторът не можеше да изключи тази възможност. Едната му ръка бе пъхната в палтото.

— Трябваше да видите лицето му — рече синът на Холберг. — Сякаш бе видял призрак от миналото и този призрак беше самият той!

* * *

Холберг стоеше на вратата и се взираше в мъжа, който бе позвънил на вратата му. Никога не го беше виждал, но веднага разпозна лицето му.