— Че кой би откраднал труп? — отсече мъжът, но се стъписа, щом погледна вътре в стаята.

— Какво има? — попита инспекторът.

— Момичето го няма — промълви патологът, сякаш не можеше да повярва.

Забърза през хранилището, отвори друга врата и запали лампата.

— Какво има?

— Ковчегът й също го няма — гласеше отговорът на служителя. — Бяхме приготвили нов ковчег за нея. Кой би могъл да извърши такова нещо? Що за човек би направил нещо толкова… перверзно?

— Името му е Айнар — въздъхна Ерлендур — и не става дума за перверзия.

Възрастният полицай се обърна и тръгна. Колегата му го последва и двамата излязоха бързо от моргата.

43

По пътя към Кефлавик нямаше много движение и Ерлендур караше толкова бързо, колкото му позволяваше малката му десетгодишна японска кола. Дъждът се сипеше по предното стъкло прекалено силно, за да могат чистачките да го отстраняват, и инспекторът си спомни първия път, когато отиде да види Елин. Този дъжд сякаш нямаше край.

Ерлендур беше разпоредил на Сигурдур Оли да вдигне под тревога полицията в градчето и да осигури подкрепление от Рейкявик. Обади се също на Катрин и я уведоми за последните събития. Отиваше право в гробището, надявайки се, че Айнар ще бъде там с тялото на Аудур. Беше сигурен, че Айнар иска да върне сестра си в гроба.

Когато спря пред вратата на гробището „Хвалснес“, инспекторът видя отпред колата на Айнар — вратата на шофьора и една от страничните бяха отворени. Полицаят изключи двигателя, излезе под дъжда и огледа автомобила. Ослуша се наоколо, но единственото, което чу, беше дъждът, който се изливаше по земята. Нямаше вятър и той се загледа в далечината. Над входа на църквата се виждаше светлина, а когато се огледа из гробището, видя проблясване на мястото, където беше гробът на Аудур. Стори му се и че забеляза някакво движение до гроба.

Видя малкия бял ковчег.

Закрачи предпазливо към човека, който вероятно беше Айнар. Светлината идваше от мощния фенер, който стоеше на земята до ковчега. Ерлендур направи крачка в обсега на светлината. Мъжът прекъсна започнатото и го изгледа проницателно в очите. Инспекторът беше виждал снимки на Холберг като млад и приликата беше безспорна. Челото му бе ниско и леко закръглено, веждите му бяха дебели, очите му — леко приближени, а бузите — изпъкнали на фона на слабото му лице. Носът му беше тънък, както и устните, но брадичката му беше масивна, а вратът му — дълъг. За миг двамата останаха загледани един в друг.

— Кой сте вие? — попита Айнар.

— Казвам се Ерлендур. Разследвам случая „Холберг“.

— Изненадан ли сте колко много приличам на него?

— Има известна прилика.

— Знаете, че е изнасилил майка ми, нали?

— Вината не е твоя — отвърна инспекторът.

— Бил е мой баща.

— Това също не е по твоя вина.

— Не биваше да правите това — каза Айнар и посочи към ковчега.

— Реших, че постъпвам правилно — заяви Ерлендур. — Знам, че е починала от същото заболяване като дъщеричката ти.

— Искам да я върна обратно там, където й е мястото.

— Това е добра постъпка — отвърна инспекторът, приближавайки се бавно към ковчега. — Сигурен съм, че ще искаш да сложиш в гроба и това.

И Ерлендур му подаде черната кожена торбичка, която стоеше в колата му от момента, в който си тръгна от колекционера на органи.

— Какво е това?

— Болестта — отвърна полицаят.

— Не разбирам…

— Това е биологична проба от Аудур. Мисля, че трябва да й я върнем.

Айнар погледна колебливо торбичката, а след това и Ерлендур. Детективът се приближи още повече до ковчега и постави торбичката вътре, след което бавно се върна на предишното си място.

— Искам да бъда кремиран — каза ненадейно Айнар.

— Имаш цял живот, за да го уредиш.

— О да, цял живот! А когато един цял живот трае само седем години? Що за живот е това? Кажете ми!

— Нямам отговора на този въпрос — отвърна инспекторът. — Пистолетът у теб ли е?

— Говорих с Елин — рече Айнар, без да обръща внимание на въпроса му. — Сигурно знаете. Говорехме за Аудур. За сестра ми. Знаех за нея, но едва по-късно разбрах, че ми е сестра. Видях ви как я вадите от гроба. И аз бих ви се нахвърлил като Елин.

— Как разбрахте за Аудур?

— От базата данни. Издирих всички, които са починали от тази разновидност на заболяването. Тогава не знаех, че съм син на Холберг и че Аудур е моя сестра. Разбрах го по-късно. Разбрах как съм бил заченат, когато попитах майка си. — Той погледна Ерлендур. — След като разбрах, че съм преносител.

— Как свърза Холберг с Аудур?

— Чрез заболяването и вида му. Мозъчният тумор се среща много рядко.