— Смяташ ли, че душите им ни наблюдават? Мислиш ли, че се носят из стаята, или са се преселили в друго тяло? Вярваш ли в живота след смъртта?

— Не, не вярвам — отвърна полицаят.

— Този мъж е умрял след тежък удар по главата, който е пробил скалпа му, смачкал е черепа и е стигнал до мозъка. Бих казал, че онзи, който е нанесъл удара, е стоял с лице към него. Не е изключено да са се гледали в очите. Нападателят вероятно е десничар, защото раната е от лявата страна. И е в добро физическо състояние — млад мъж или най-много на средна възраст. Едва ли е била жена, освен ако не се е занимавала с физически труд. Ударът го е убил моментално и би трябвало да е видял тунела и ярките светлини.

— По-скоро е хванал другия път, който води към Преизподнята — подхвърли Ерлендур.

— Червата са почти празни, има остатъци от яйца и кафе, ректумът е пълен. Мъчел го е, без да искам да прозвучи лошо, запек. Нищо необичайно за тази възраст. Разбрах, че никой не е проявил претенции към тялото, затова поискахме разрешение да го използваме за учебни цели. Как гледаш на това?

— Значи ще се окаже по-полезен мъртъв, отколкото жив.

Патологът погледна Ерлендур, отиде до една от масите и вдигна някакво червено парче месо от метална табла.

— Не мога да преценявам дали хората са били добри, или лоши — каза той. — Това сърце не се различава по нищо от сърцето на светец. Онова, което трябва да открием, ако съм те разбрал правилно, е дали е изпомпвало лоша кръв.

Инспекторът изгледа смаяно патолога, който започна да изучава сърцето на Холберг в ръката си. Опипваше мъртвия мускул, сякаш нямаше нищо по-нормално от това.

— Силно сърце — продължи човекът с престилката. — Можело е да продължи да помпа кръв още дълги години, дори да осигури на притежателя си цял век.

Патологът постави сърцето обратно на металната табла.

— Открих нещо интересно в този човек, макар че не го изследвах по-задълбочено. Вероятно ще искаш да го сторя. Има някои леко изявени симптоми на специфично заболяване. Открих малък тумор в мозъка му — доброкачествен тумор, който му е създавал неголеми проблеми, и cafè au lait по кожата, особено тук, под мишниците.

— „Кафе о ле“ ли? — попита Ерлендур.

— Това е наименованието му от учебниците. Прилича на петна от кафе. Знаеш ли нещо за него?

— Абсолютно нищо.

— Несъмнено ще открия още симптоми, когато го погледна по-обстойно.

— Казаха ми, че и момичето имало същите симптоми. Развило мозъчен тумор. Злокачествен. Знаете ли какво е заболяването?

— Все още не мога да кажа нищо.

— За наследствено заболяване ли говорим?

— Не знам.

Патологът отиде до масата, където лежеше Аудур.

— Чувал ли си историята за Айнщайн? — попита той.

— За Айнщайн ли? — попита Ерлендур.

— Точно така, за Алберт Айнщайн.

— Каква е историята?

— Историята е странна. И истинска. А за Томас Харви? Патолога?

— Не.

— Бил е на смяна, когато Айнщайн умрял. Много любопитно момче. Направил аутопсията, но понеже все пак пред него бил Айнщайн, не могъл да устои, отворил главата му и разгледал мозъка. Само дето не спрял дотук. Откраднал мозъка на гения.

Инспекторът не каза нищо. Не можеше да разбере накъде бие патологът.

— Занесъл го вкъщи. Странният подтик да събираш неща, особено ако става въпрос за известни личности. Когато кражбата била установена, Харви загубил работата си, но през годините се превърнал в мистериозна личност и станал почти легенда. Всякакви истории се носели за него. Мозъкът, обаче, останал в дома му. Не знам как е успял да го опази. Роднините на Айнщайн се опитвали да си върнат мозъка, но неуспешно. Накрая, когато вече бил стар, се помирил с роднините и решил да им върне мозъка. Сложил го в багажника на колата си и прекосил цяла Америка, за да стигне до внука на Айнщайн в Калифорния.

— Това истина ли е?

— Абсолютната истина.

— Защо ми разказвате това? — попита Ерлендур.

Патологът повдигна чаршафа от тялото на детето и погледна отдолу.

— Мозъкът й липсва — каза той и равнодушното изражение напусна лицето му.

— Какво казахте?

— Мозъкът й — повтори патологът — не е там, където би трябвало да бъде.

22

Ерлендур не можа да разбере какво му казваше патологът и го гледаше учудено. Не можеше да проумее. За момент погледна към тялото, но забеляза кост от малка ръчичка да се подава изпод чаршафа и бързо вдигна поглед нагоре. Не би понесъл гледката на онова, което лежеше отдолу. Не искаше да знае как изглеждат останките на момиченцето. Не искаше точно тази гледка да изплува в съзнанието му, когато си помислеше за Аудур.

— Отваряна е и преди — рече патологът.

— Мозъкът ли липсва? — изпъшка Ерлендур.

— Вече й е правена аутопсия.

— Да, в болницата в Кефлавик.

— Кога е починала?

— През хиляда деветстотин шейсет и осма — отвърна инспекторът.

— Ако съм разбрал добре, Холберг е бил неин баща, но родителите не са живели заедно?

— Детето е имало само майка си.

— Давано ли е разрешение органите да бъдат използвани за научни цели? — попита патологът. — Знаете ли дали майката е дала разрешение?

— Не би го направила.

— Може да е бил взет и без него. Кой се е грижил за нея, когато е починала? Кой е лекарят й?